... И наистина гаджето на Яна беше отворило бар. Не много голям, но все пак в задоволителен вид. Румяна започна да изпълнява песни на известни изпълнители, докато пишеше своите. Публиката я обичаше. На малката сцена тя импровизираше и изведнъж се превърна и в хореограф на собствените си танци. Хората започнаха да прииждат още повече, след като чуха композициите й. Приятелката й беше на върха на щастието, защото след толкова време се беше събрала с този, когото обича. Единственият недоволен беше Емо. Вечно заетата звезда нямаше време за него. Не че беше спряла да го обича. Просто смяташе, че един такъв шанс се дава веднъж в живота. Тя беше способна на много повече от това, което правеше сега.

- Хей Яна, къде е Емил?
- Странно! От доста време не си го наричала с цялото му име.
- Да, да. Сега ми кажи къде е?
- Мисля, че отиде на пица или нещо такова - самата Яна започна да се дразни от факта, че Румяна вече не отделя поне малко от времето си за тях.
- Еми ела да го намерим. Скапана съм и съм гладна.

"Най-после!"си помисли приятелката й. Пицарията не беше далече. Двете влязоха и веднага преивлякоха внимание. Те се огледаха и що да видят. Един до друг бяха седнали Емил и една от сервитъорките в бара.

- Значи това правиш докато ме няма? - Румяна едва сдържаше сълзите си, но гневът беше по-силен от болката.
- О, значи сега започна да ти пука?
- Винаги ми е пукало за теб и ти го знаеш. Ако наистина ме обичаше щеше да разбереш. Сбогом!

Хладната нощ й навя студени мисли и изостри болката в раненото й сърце. Единственият човек, който правеше гадния живот смислен беше Емо, а сега и той я отхвърли. Не знаеше дали ако го поиска обратно, той нямаше да продължи да й изневерява. Не искаше да мисли за утре. Румяна се устреми към апартамента, в който живееше гаджето на Яна. Похлопа на вратата. Оттам се показа съненият Христо.
- Какво има? Защо си дошла в един през нощта?

Не му отговори. Сълзите още се стичаха по лицето й, но тя му се хвърли на врата и го целуна. Замалко щяха да паднат. Двамата се устремиха към спалнята. Момичето сякаш беше на автопилот. Не знаеше дали иска да го стори, но въпреки това тя остави Христо да прави с нея каквото пожелае. На другата сутрин тя стана преди него. Спомни си за Емил. Много й липсваше, Спомни си и за Яна. Как щеше отново да ги погледне в очите? Единственото решение беше да се върне в родния си град и да забрави за всичко случило се в Търново. Облече се и тръгна към своето жилище. Събра най-необходимото. Не й пукаше за останалите дрехи и обувки. Тя тръгна с това, което беше на гърба й. Не можеше да вземе колата на Емо. Поне това да му спести. Упъти се към гарата. В чакалнята намери Яна. Тя спеше на една пейка. Явно я беше търсила навсякъде и сега я чакаше тук. Събуди се като чу стъпките на Румяна.

- О, ето те. Не вярвах, че някога ще те открия. Хайде да си отиваме у дома.
- Аз си отивам у дома.
- Нали и аз това казвам.
- Не, връщам се при майка и татко.
- Какво? Защо? Емо иска да ти каже нещо.
- Какво има да ми казва по дяволите?
- Той не е спал с онова момиче. Искал е само да те накара да му обърнеш внимание, глупаче.
-Оу! Наистина - Румяна се разплака от щастие, но си спомни за случилото се с Христо - Не, не мога да се върна.
- Но защо?
- Аз му изневерих.
- Моля? Ами... Това няма значение щом го обичаш.
- Изневерих му с Христо.

Яна не обели и дума. Не знаеше какво да каже. Просто избяга през изхода. Приятелката й остана в чакалнята. Не знаеше дали да замине или да я догони. Какво беше сторила? Беше наранила и последния човек, който й беше останал...

Lean_f
13 Септ 2005 г.

Коментари: 2
neni #1, 14 Септ 2005 г.
super eeeeeeeee
crazy_teen4e #2, 14 Септ 2005 г.
da super e razkaz4eto