Е сега ще ви разкажа,
четвъртата част ще ви покажа
на онази история,
доказваща мойта теория,
че любовта съществува
и че тя всекиго атакува.
Сигурно помните развръзката
как по време на закуската
момчето й заяви, че друга
иска да бъде негова съпруга.
Изостави я без да го интересува
колко болка във нея бушува.
А после, след години много,
заяви й решително и строго
колко много я обича
и при нея пак изтича.
Тя нищичко не каза,
само с поглед му показа,
че й трябва време
за каквото и да предприеме...
Той седеше на прага,
не настояваше за отговор веднага.
Беше усмихнат и вярващ
и погледът му показващ
сигурност и добрина,
даже и малко топлина,
бавно я завладяваше
и сърцето й покоряваше.
Тя за миг се осъзна
и тръшна входната врата.
През вратата му каза,
че се радва, че той се отказа
от жена му, втората,
и че пак в първата търси опората,
но трябва да помисли дали
пак да бъдат както преди са били.
Не искаше да го гледа в очите,
не искаше и да й вижда сълзите,
затова така вратата затвори
преди за любовта им да заговори.
Към колата за малко да тръгне
и се обърна и обеща, че ще се върне...
Мина се седмица от тогава.
Тя трябваше да измисли нещо веднага.
Мъжът й беше на работа заминал,
а разума й беше се сринал.
Очакваше бившият да се появи
и тя своя отговор да заяви.
Облече си рокля, прекрасна,
от вятъра свещта угасна.
Момичето беше решено,
тъй като бе много огорчено,
да не приеме предложението.
Но това не й донасяше облекчението.
Сложи руж, пудра, спирала,
все едно не за раздяла,
а за събиране се готвеше.
Оправяше се, не се помотваше,
леко притеснена,
силно зачервена...
Цял ден го чака...
Вече се спусна и мрака...
Толкова много неща
й минали през ума.
Изведнъж телефона звънна,
тя скочи, леко се подхлъзна
в бързината, стана и вдигна...
Окото й не мигна...
Усмивката й секна...
Тялото й омекна...
Изпусна слушалката изведнъж,
чуваше се ехо на някакъв мъж.
Момичето на едно място седеше,
сърцето й по- бързо туптеше,
лицето й пребледня,
бе научила лоша новина.
Заплака със вик и със сила,
пречупи се душата й мила,
по лицето й се стекоха сълзи,
не бе плакала така преди.
Беше сама в голямата къща
и показа своята чувственост могъща,
ревеше и плачеше неспирно,
не можеше да застане мирно.
Плачеше и плачеше...
сълзите й бяха като свлачище,
така се минаха два часа, три,
но не успя да се успокои до зори...
Два дена минаха, хората плачат,
тя седи облечена в черно,
от далече някакви хора влачат
мъж, облечен модерно,
но вече с тяло изстинало.
Момичето седи сдържано,
мислещо за тяхното минало,
но всичко вече е свършено-
той се спомина...
night_girl
05 Окт 2007 г.
