За малката истина на един непознат

"Ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някого веднъж,то нима ще знае всякой де, кога веднъж някога целувал някой в цъфналата ръж?"

"Поредната загубена вечер" - помисли си тя. Напоследък животът й вървеше в един прав коловоз, от който вече не виждаше начин да се измъкне. Единствените моменти, които й носеха подобни прозрения, бяха малките откраднати мигове, когато оставаше сама. Точно за това когато видя, че часовникът показваше малко преди четири сутринта реши, че е време да си върви и да напусне поредния купон, пълен с алкохол и похот. Знаеше, че по това време градът спеше истински и правите улици бяха пусти. Точно време за нея. Събра си нещата и напук на съветите на приятелки, реши да се прибере пеш, вместо да си повика такси.

И така с бавни крачки тя навлезе в тишината на града. Вървеше бавно, за да не събуди лудостта на улиците. А вечерта беше чудесна, и тъкмо това я предразположи към дълбоки размисли. И тъкмо започна да й идва да ум, че май идеята да се прибере пеш не беше чак толкова романтична чу, че някъде зад нея приближи кола. По навик се дръпна към края на улицата и продължи да се ядосва на глупавата си идея, все пак не живееше кой знае колко близо. Повървя така още няколко секунди и тогава осъзна, че колата беше на няколко сантиметра от нея. Спря се и погледна изненадано. Там в тъмнината на вечерта стоеше някаква кола, а от шофьорското място в нея й се усмихваше някакво момче. Почти нищо не видя от колата или пък от момчето и тъкмо когато реши да не му обърне внимание и да продължи напред го чу да казва:
- Да те закарам?
Беше свикнала на противните и банални подхвърляния от този тип и за това каза просто "Не, благодаря". За нейно учудване обаче получи светкавична реакция:
- А, защо не?
- Защото просто не вярвам, че ще ме закараш так където отивам.
И въпреки, че смяташе, че с това разговорът им приключи, той каза още нещо. Истината беше, че тя не го чу, но тогава нещо, нещо, което никога до сега не беше говорила в нея, я накара да се усмихна и да се качи в колата. Не знаеше ,не проумяваше защо го направи, но го направи.
Колата потегли, последва кратък безцелен разговор и след минути вече бяха пред блокът, в който тя живееше.А най - странното е, че тя дори и за миг не се осъмни, че точно там ще приключи това начинание. И тъкмо когато стисна чантата си и стана да си върви го чу да казва:
- Искам целувка.
Тя разтвори широко очи и за миг не можа въобще да реагира. Значи така, винаги е това, безплатното й такси до вкъщи май щеше да й излезе скъпо.
- Ммммоля ?
- А какво ти пука? Така или иначе повече никога няма да се видим. Има ли значение какво ще стане?
ТОЙ БЕШЕ ПРАВ!!!! Боже, колко прав беше. И дори тя не можеше да намери дупка в теорията му. Нищо, за което да се хване. Нищо. Какво наистина щеше да изгуби. Непознат в нощта, който нито познваше, нито смяташе да опознава. Целуна го, каза му лека нощ и се прибра.
Ден по късно целият й нощен романс се върна и я удари със страшна сила. Не можеше да спре да си прехвърля през главата всеки един епизод от тези няколко минути, в които беше забравила за себе си, за морала и предрасъдъците си, за достойнството и гордостта си, и беше рискувала. Не помнеше нищо, нито лицето му, нито колата, помнеше само истината, която й остави. Повече никога нямаше да го види, а и не искаше. Всичко бе прекалено разтърсващо за да продължи по банален и скучен начин, но не минаваше и ден, без да се загледа в лицата на хората по улицата и да не се опита да намери в тях онзи изчезнал образ на непознатият. И ако наистина имаше принцове и бели коне, то тя беше склонна, да повярва, че нейният принц беше момчето със забравено лице, а конят - колата, която така и не видя. И всичко беше идеално и логично завършено - с "Лека нощ".