Не те познавам, но ми липсваш... | Поезия

Не те познавам,
но ми липсваш.
Липсва ми горящия поглед
на твоите мили очи.
Липсва ми тайната,
закачлива усмивка
на устните ти.
Липсва ми начина,
по който говориш,
пъстрите пеперудки,
пърхащи след всяка дума,
излязла от устните ти.

Липсва ми твоето лице-
пълно с обич и
толкова скъпо за мен...
Липсват ми ръцете ти,
които толкова пъти
нежно са ме прегръщали,
дланите ти,
толкова пъти галили
чертите на лицето ми.

Липсваш ми, дори и
да не те познавам.
Всеки път
щом те срещна
се променяш,
и накрая пак
оставам сама,
отчаяна от теб,
от съдбата,
от живота дори...

Но ти пак идваш,
заставаш до мен
и се представяш
под друго лице...

Това ли си ти?
Не си ли ти
същото нещо,
което ме е ранявало
така жестоко
толкова много пъти?

Винаги твоето лице
е различнo-
ту ми се усмихваш,
ту строго се мръщиш...

Такава си ти-
ЛЮБОВТА!

Не те познавам,
но ми липсваш...