Любовта ми се разби като къс порцелан,
срещнал хладната целувка на камъка.
Разби се в стената от твоето ледено пренебрежение.
Разби се в краката ти,
молеща за частица от вниманието ти.
Ти я стъпка!
Прашинките любов летяха към теб,
а ти не ги погледна,
направи се на сляп...
Гласът ми заглъхна в морето от тишина,
като глас в пустиня.
Заглъхна в твоето мълчание,
твоето високомерно равнодушие.
Думите ми те преследваха объркани и молещи,
просещи само възможност да докажат,
че заслужавам внимание.
Не чу!
Не поиска да чуеш,
направи се на глух...
Сърцето ми се рееше във въздуха,
пълзеше в калта, викаше и се умоляваше,
опитваше се да те мрази и забрави,
а не успяваше.
То цялото беше твое!
Но ти не поиска да знаеш,
направи се на безчувствен...
Беше сляп, глух и безчувствен за мен.
Унищожаваше ме и сякаш се смееше на любовта ми!
И въпреки това, аз не успях да те намразя!
Не те забравих!
Простих ти и те заобичах още повече...
Изглежда повече, отколкото можеше да приемеш...
pretty_woman
19 Ное 2008 г.
