Защо аз - III

Отчаянието завземаше душата на Соня с всяка следваща мисъл. Тя нямаше надежда за живот. Много пъти бе мислила за самоубийство, но до сега то не представляваше алтернатива за нея. То не решаваше проблемите, а само бягаше от тях. Сега искаше именно това: да избяга, да изчезне! Винаги след всеки проблем и съкрушение тя си казваше: ”Колкото и да боли, колкото и да е непоносимо, аз ще се справя, ще продължа напред, защото просто няма друга алтернатива! ”…Но сега не можеше! Никога досега, колкото и да бе се влюбвала, колкото и да болеше след всяка раздяла, тя осъзнаваше, че никога не е обичала истински. Не бе изпитвала любов като тази от романите или филмите. Любов, за която си готов да преобърнеш и света ако е нужно, но да бъдеш с любимия си! Любов, която те предизвиква да рискуваш всичко дори собствения си живот за него! Любов, която те кара да се чувстваш всичко и нищо! В този последен миг тя осъзна, че единствения човек, който някога е обичала и ще обича е Георги. Да, желаеше го с цената на всичко и би дала и живота си само да го види отново…щастлив! Дори и никога да не бъде с него, защото той никога нямаше да е щастлив с нея, тя бе убедена, че за него, а и за всички останали, би било по-добре да е мъртва!

Загледа се мрачно във водата... когато забеляза нечий неясен силует да се отразява в лека шумолящата вода... ГЕОРГИ...! Той заговори с онзи невероятно плътен като кадифе глас. Глас, който по принцип звучеше весело и закачливо. Глас, който я караше да се бори, да вярва, да мечтае, да върви напред! На сега този любим глас звучеше тъжно, мрачно, отчаяно и дори малко смутено:
-Не би ми било по-добре без теб! На никой от нас не би му било по-добре! - явно тя бе изрекла последните си мисли на глас...
-Защо си тук?
-Виж, Соня, брат ми не искаше да каже всички онези неща, но той просто прекали с алкохола, а нали знаеш, че той хич не може да пие?!
-Но те бяха верни... всички до едно! Той беше прав за всичко! -тя едва задържаше риданията си, но сълзите си не можеше да спре. Те се стичаха от очите и и я задавяха...
-Дори затова, че ти... ти ме... -Георги не знаеше как да говори. Не искаше да я нарани, а в същото време се чувстваше объркано и неловко.
-Да. - едва прошепна Соня- Виж няма нужда да седиш тук. Отивай при останалите, аз…ще се оправя. Точно в момента имам нужда да остана сама! Пък и ти не си ми бавачка . Пределно ми е ясно, че това да седиш тук и да ме наглеждаш не е най-приятното нещо, което може да правиш в момента! Върви си!
-Какво искаш от мен? Да те оставя тук, след като знам какво искаш да направиш?! Ти не говориш сериозно! - Соня никога не бе виждала Георги такъв... толкова загрижен и притеснен. Не, той трябваше да си тръгне! О, само ако знаеше той как я измъчваше в този момент?!
-Моля те не ми се прави на загрижен! Знам, че вече на никой не му пука за мен! Но аз свикнах. Никога никой не се е интересувал от мен и аз вече привекнах... - глупости, тя знаеше, че говори глупости. Как човек би свикнал с това?!...
-Виж дори да не ти се вярва аз се интересувам от теб! Защо мислиш, че сам тук?! Познавам те още когато беше още малък хлапак. Много добре знаеш , че сме приятели от толкова дълго време! Вярно, че станахме по-близки едва преди 2 години, но нима две години са малко?! На мен ми бяха достатъчно да те опозная и да се привържа към теб! Но разбери, че аз и ти... виж аз държа адски много на теб, но никога не бих могъл да те...
-Не, недей... не го казвай! Остави ми поне надеждата. Поне нея, нека поне нея да си имам... Върви си! Остави ме сама. Аз винаги сам била сама и никога никои не ме е обичал! Дори Стефан да казва, че сам отнела любовта му, той не ме обичаше. Той просто е наранен, неговата гордост е наранена. Не се съмнявам, че му липсвам, защото заедно ни беше хубаво... Но той не ме обича, знам го! Как би могъл да ме обича, след като не ме познаваше, а и не искаше да ме опознае! Той не знае как ухаят косите ми, какъв цвят имат устните ми, каква е формата на очите ми... Не знае кога сам била нещастна и защо, не знае какво обичам и какво не! Не, не ме обича и никога няма да ме обикне!

Соня обърна гръб на Георги и направи няколко крачки. Той я последва, обърна я към себе си и потърси ръцете й. Дланите им се сплетоха, а погледите им се срещнаха. Той я гледаше така както никои друг не е бе гледал. Този поглед...но това бе невъзможно... той не я обичаше. Той я прегърна и я притисна към себе си:
-Обожавам начина, по който ухаят косите ти, така нежно и сладко. Обожавам нежния, бледо червен цвят на устните ти. Обожавам и прекрасните ти тъмни очи, в които виждам целия свят. Свят, който без теб е напълно безмислен. - той я притисна още по силно - Беше ме страх да не те загубя, да не свърши този миг и ти да изчезнеш! Беше ме страх, че нашата връзка би била невъзможна, че ще нараня и ти отново ще бъдеш нещастна и сама! Беше ме страх и от чувството, че... те обичам, защото ме правеше объркан и несигурен... Обичам те!

Устните им се сляха! Сега Соня вече беше забравила всичко: болката, самотата, огризенията, разбитите мечти... всичко! Сега светът бе прекрасен, защото тя най-сетне бе щастлива! Единственото, което мога да добавя е: Не позволявайте на надеждата да умре, защото понякога и невъзможното може да бъде възможно!