Портрет на жена стои до леглото ми,
всяка сутрин, тя сякаш шепне в ухото ми.
Забравени приказки за страст и любов,
неща за които на всичко съм готов.
Събуждам се и мечтая за сладкия й глас,
тя прошепва нежно нещо и изпадам в захлас.
Мечтая да я срещна наистина и я търся,
но за очите ми явно, тя е прекалено бърза.
Напоследък портретът взе да пожълтява,
хартията е стара и все повече изтънява.
Започнах да се губя, докато я търся навън,
но стигам дома си, както слуха е достигнат от звън.
Моля я за прошка, но тя все стои и мълчи,
това че не я откривам, все повече ме мъчи.
Не знам дали ще доживея утре, но трябва,
защото няма да има кой сърцето й да грабва.
Ще ми се да съм лед, никога да не бъда влюбен,
от търсене ми изтекоха очите и съм все по-студен.
Празен, бавен но най-вече се чувствам изморен,
защото останах без крака и почти обезглавен.
Море от неуспехи ме гони в сънищата ми,
знам, че никой няма да сбъдне мечтата ми.
Но кой би тръгнал висок връх да катери?
Е, има луди, и моя портрет някой ще намери...
DIGHeaD
20 Юли 2008 г.




