Вятърът есенен
спомен залутан догони
и като куче прокудено
под прозореца жално зави.
Вдигнаха дипли непрани
и надолу побягнаха -
сякаш внезапно подгонени -
тежките стари мъгли.
Нещо забравено
трепна в студената стая
и разтревожен, часовникът
забързано някак заби.
Дори телефонът
проплака мъчително в мрака.
А душата ми гузно мълчи...
А сърцето - то още ли чака?
revniVka_
06 Апр 2009 г.
