Писна ми адски това да претендирам,
че всичко помежду ни е наред.
Омръзна ми в бъдещето да се взирам
и в дните ни занапред.
Кога ли ще си отворя очите
и ще спра да се надявам?
Кога ли ще спра да вярвам в мечтите?
Докога така ще продължавам?
Знам, че нямаме бъдеще заедно,
да, и от това ме боли,
но знам, и че не мога повече отчаяно
да се надявам, че ме чакаш ти...
Моля те, спри да ми говориш колко ме обичаш,
защото и ти самият не знаеш какво е това.
Спри постоянно да ми се вричаш,
че ще ме обичаш и след смъртта!
Глупаво някак не ти ли се струва всико това,
времето само може да излекува моята съсипана душа!
Знам, че няма нищо вечно
и знам, че няма да "издържим",
дори и да дойде времето уречено,
чужди ще си бъдем, нали?
А не мислиш ли, че съм права?
Мислиш, че греша?
Та аз съм в друга държава,
а ти на другия край на света!
Как би трябвало любовта ни да продължава,
когато толкова километри ни делят?
Какво би трябвало да направя,
за да си върна денят,
в който за последно те видях от кръв и плът,
а не плод на моето въображение.
Писна ми да мисля, че си мой,
защото това е моето мнение,
което не ми дава покой.
И какво мислиш ще стане като си пристигна?
Нещо да не би да бъде както преди?
Да не мислиш, че ще успея да надигна
умрелите чувства, които някога изпитвал си?
Може би, но поне тогава те са живи били.
Без мен си вече
от много време насам,
но знам, че без мен свикнал си, човече,
свикна да ме няма там!
Но поне имам сили да призная,
когато трудно ми е, но знам,
че онзи ден беше края,
тогава, когато те оставих сам.
Mimeto_metal
17 Фев 2006 г.
