Тишина...
До камък надгробен,
девойка стои...
Светът й - ограбен,
болка струи...
Сълзите й падат,
сърцето умира...
Душата му тихо,
се слива с всемира...
Надежда, не - няма,
болката само...
Няма го вече,
топлото рамо...
Сърцето се къса,
с болката дива...
Сълзите падат
и лицето се скрива...
Животът й бяга,
а тя не достига...
Вече не смее
дори и да мига...
Той каза: "Върви!
Вече ме няма...
За мен забрави,
за любовта ни голяма..."

portybg
05 Окт 2007 г.

1128 прочитания