Безсилна

Ако можехме да избираме сами дали да обичаме никога нямаше да предпочетем тази болка, тази невидима тъга, която ни тегли все по-надолу и по-надолу. И тя нямаше да я избере, но кой ли я питаше? Кой се интересуваше от това, че иска да се отърве от бремето? Никой. Най-вече той. За него беше просто игра, нищо друго, развлечение, начин да си запълни свободното време. Всеки път я оставяше по-зле от преди, всеки път изстискваше от нея последната капка щастие, гордост и сила и я оставяше празна, сама, объркана.... като парцал..

Веднъж успя да излезе от този омагьосан кръг, успя да продължи.. Да, носеше го в сърцето си, но бе само един избелял, загубил форма спомен. И защо по дяволите пак се предаде? Защо беше толкова слаба, защо?? Цялото пропиляно, ненужно, трудно време, което и отне да заблуди себе си, че не изпитва нищо бе напразно? Каква беше тази негова власт само с две думи да я приземява отново и отново..?

С безразличния си поглед, с безразличната си усмивка и пускаше надежда, за която да се хване и в следващия момент я връщаше в реалността. Кога щеше да приключи целият този фарс? Кога щеше да има достатъчно сила да се изправи гордо и да каже "Не!", да му покаже, че не се нуждае от глупавите му шеги, от глупавата му смесица на съжаление и безразличие? Като кукла я управляваше по начина, който искаше, въздействаше на мислите й, думите й, движенията й...

Колко го мразеше, толкова много, че искаше да крещи, да вика, да го удря, докато усети поне една стотна от болката й, докато разбере поне малко разкъсващата, пронизваща безсилност...

Щеше ли поне веднъж да узнае за бремето, което носеше? Ах, как се надяваше някой ден да го наранят по същия начин, да се влачи безпомощен и да моли за трохичка обич, но вместо това да бъде подритван.. Да му се смеят в лицето и да го унижават по същия начин, със същата самодоволна усмивка, със същото жестоко безразличие.. Дано, дано.. някой ден... Но нима я утешаваше това? Обичаше го прекалено много, за да желае дори да му се върне.. Господи, каква ирония, какво безнадеждна обич. Но и това ще се изтръгне от сърцето и. Някой ден.. Да, нека вярва в това.. Надеждата умира последна.. А тя още грееше, съвсем леко, почти загаснала я носеше в себе си..

Колкото и да мислеше не намираше причината, която я тласкаше към него? Как е възможно да обичаш човек, който те наранява, измъчва, който потъпква всичко в теб.. ? Защо??? По-лесно бе да сложи край на този лишен от смисъл живот.. Но всеки живот има смисъл, на всеки живот е възложена мисия.. И ако нейната бе да страда, така да е! До последно, до последния си дъх щеше да се бори със зъби и нокти.. Отдавна изгуби гордостта си, но сега можеше да се хване за последната част от нея. Щеше да е силна, поне веднъж в живота си.. Това бе нейния стимул, единственото нещо, което я крепеше и той нямаше да и го отнеме. Никога!