Никога както преди

Преди беше различно. Очите ми се пълнеха с нещо неуловимо, нещо странно. Сълзи ли бяха? Или капки гордост... Стремежът да бъда силна, по-силна от теб, от заобикалящите ме, от собствената си природа. Това погуби предишните ни копнежи, старата ни страст...

Бъди с мен, но никога както преди. Тогава бяхме чужди, непознати, стремящи се да вземем от другия всичко истинско и ценно и да го изхвърлим далеч от себе си, да тръгнем отново по пътя си. Като паразити откраднахме душите си, чувствата си ... и всеки се считаше за победител. Не искам повече...
Искам да бъдем хора от плът и кръв, страдащи, търсещи, преоткриващи... и помагащи си. Аз признавам, че съм виновна. Имам слаб характер, нищожна воля. Но преди не признавах грешките си, а сега мога. Мога да се погледна в огледалото и да си простя.

Бъди с мен, но никога, както преди. Преди животът беше странен. А сега с болка откривам, че тогавашният ми живот ми харесваше - с всички грешки, пороци и недостатъци. Щастлива се чувствах и светът наоколо нямаше значение. Влюбена ли бях? Не знам. Но сапуненият мехур се пукна. Така трябваше. Нашата любов дишаше с инхалатор, тя се крепеше само на лудостта ни. Новата любов трябва да бъде различна. Не искам да се обърна и зад себе си да видя само празни мечти. Не искам нощем да се страхувам, че повече няма да те видя.

Бъди с мен... но не както преди. Тогава си играехме със себе си, с останалите. И задушени от еуфорията, не мислехме за бъдещето. Важно беше днес. И сега е важно, но винаги идва въпросът: "А утре?" Дали утре ще сме заедно? Може би ако порастнем и станем по-сериозни и отговорни. Дали ще можем да оставим детството зад себе си? Не вярвам...