Обгорено
от живия огън на болката,
сред равнодушната тишина,
в агонията
на своето самообричане
Чувството
Бавно
умря.
Осиротяла,
Душата погребваше
в късния залез
на уморения ден
застинали искри
от слънчеви празници
край морски вълни
и на хребет зелен.
И нямаше сълзи.
Песен стара звучеше
като късна милувка
и благослов.
А спокоен, Светът
под прозореца крачеше.
Спокоен. И сит със любов.
revniVka_
13 Апр 2009 г.
