В тишината на нощта тя бе сама-
...сърцето болеше я от самота....
Криеше сълзите си от себе си дори,
но знаеше, че много ще боли...
Очакваше от себе си да бъде силна,
но бързо се превърна в падаща звезда
Пред неговото “сбогом” тя бе безсилна-
остана и само едната тишина...
Във нея тя таеше свойта мъка
и очите си криеше от света,
и пак във нея не намери пролука
да си върне обратно любовта...
Той си тръгна сякаш нищо не е било
и я остави да лежи в калта....
Тя го пусна... сякаш нищо не е било
и остана да събира каквото бе останало от любовта...
Изведнъж усети хлад-
дъждът валеше я безспир...
И тя реши-във своя леден палат
да се заключи,да плаче и да почине в мир.....
Ала историята не свършва до тук....
Той се върна, потърси я -далече-
в нейния палат,
за да се извини,че я остави във калта.
Искаше да моли за прошка-
Искаше неговата и нейната съдба да са една....
...и вече грешката си осъзнал
той разбра, че просто е закъснял-
остави сърцето си в нейния палат
и отиде да я пази от смъртната хлад....
........
Един до друг те са и до сега-
играят играта си като на шега...
Обичат се, разделят се-както преди това...
Но пак са заедно-дори и във смъртта....
f_lora
27 Дек 2007 г.
