Болката (ІІ част)

Вяра лежеше на пода и изведнъж телефона звънна. Тя стана и вдигна слушалката.
- Ало - каза познат мъжки глас. - Вяра, мила ти ли си?
- Да аз съм, а ти си? - Вяра наистина познаваше този глас, но в момента не се сещаше на кой е.
- Аз съм Димо. - това беше онова същото момче за което тя беше плакала толкова много. - Исках да си поговорим.
- Моля! - Вяра крещеше - Искаш да си говорим? Аз ти писах толкова много смс-и а ти не ми отговори. Обаждах ти се... а ти.
- Мила...
- Млъкни! Просто забрави, че някога аз съм присъствала в нищожният ти живот.
- Но аз....
- Спри да говориш аз вече поемам по друг път. Искам нов живот в който ти да не присъстваш! Искам да ти кажа нещо наистина честно - мразя ти и проклинам деня в който се запознахме.
- Знам, че още си влюбена в мен. Знам го, защото и аз съм влюбен в теб.
- Любов? Точно ти ли ще ми говориш за любов? Ти не познаваш това чувство. И се надявам, че ще срещнеш момиче което ще обикнеш както аз те обичах преди, а тя да те обича както ти ме обичаш.
- Разбирам те. Наранена си и за това ми говориш така.
- Наранена... бях наранена. А и как няма да съм наранена? Ти спа с мен и след това не ми се обади. Звънях ти и ти праштах смс-и два месеца! Ооо, няма смисъл да говоря с теб!
Вяра затвори телефона. Беше ядосана, много ядосана. Преди си мислише, че щом чуе гласът му ще се разплаче веднага, но сега не се случи това. След този разговор тя разбра, че вече не изпитва нищо към него. Отиде в стаята си и се облече. Среса се и излезе. Вече можеше да се радва на живота. Сега вече беше истински щастлива...