Черно и бяло

Цял ден вече беше така.
Замислен в своя си ужас, вторачен в повърхността на монитора, виждащ дълбоко навътре. Нямаше нужда от подкрепа, защото еднственото, от което се е нуждаел някога, е собственото си одобрение. Имаше ли него, щеше да бъде способен на всичко.
Дъх на риба... Да, някой готвеше в другата стая. На него отдавна не му харесваше тази миризма. Сякаш се беше пропил с нея. Роден в старо рибарско градче и как няма да му е писнало, като тя е навсякъде. Тогава той реши да излезе навън, може би там няма да я има, миризмата. Обу си черни кецове с бели връзки, къси бели панталони и черен анорак. Бяло и черно, това беше неговата комбинация. Така се чувстваше едновременно видим и невидим. Едновременно на двата края на света, едновременно жив и мъртъв. Сложи си качулката и излезе, без да каже чао. Слезе по стълбите и мина покрай съседите си, без да ги поздрави. Не беше надменен, просто те не съществуват в света му. Никой не съществуваше в света му. Когато стигна на спирката, се облегна небрежно на конструкцията й. Не можеше да седне, защото отдавна седалки нямаше. Зачака автобуса, в този миг забеляза красиво момиче, което пресече улицата. Тя застана точно до него, въпреки че цялата спирка беше свободна. Той знаеше, че е симпатичен за жените. Нямаше нужда да я поглежда повече, защото с първия поглед разбра, че тя няма да влезе в света му. Прекалено беше..нормална, красива, но нормална. Автобусът дойде, качи се бавно, а всички пътници го гледаха. Не знаеше дали е защото изглежда странно за тях или защото просто това е начинът за посрещане в автобус. Сякаш ти казват “Добре дошъл” със незаинтересованите си погледи. След секунда, всички отново гледаха през прозореца, сякаш не виждаха една и съща гледка всеки ден. Направи същото като тях, трябваше да се слее с тълпата. Когато осъзна, че продължава да се вози в автобуса, бяха минали минути. Миризмата беше още с него, но сякаш я беше загубил за секунди. Беше се замислил за вчера, за момичето което срещна, за нещата които правиха заедно. Беше един напълно различен ден, който не искаше да свършва. Е, той свърши и се оказа отново сам в къщи. А сега в автобусът, спирката му дойде. Не отиваше на някое конкретно място, затова можеше да слезе навсякъде, но беше решил да слезе тук. Спирката беше възможно най-бликата до парка. Там той сядаше на някоя пейка близо до морето и просто го слушаше. Но този път не беше така, стигна до пейката, а в мига в който седна забрави за морето. Отново си спомни за вчера и дъжда, и всичко за което беше мечтал, и се беше случило на куп за няколко часа. Затвори очи и просто се отдаде на течението от мисли в главата си: Как не можа да спи цяла вечер, защото се вълнуваше от срещата. Как се приготви за плаж макар че валеше. Как я чакаше с мисълта че няма да дойде. И как тя дойде, красива и мокра. Усмивката грейна на лицето му, за пръв път от много време се чувстваше доволен. Доволен, че се е случило. Миризмата го стресна и се съвзе на пейката. Глъчка от чужденци мина покрай него, гледаха го като научен експонат. Искаше да изкрещи “нямате ли си такива, като мен при вас?”. Отпусна се отново на пейката, видя лицето й в мислите си. Тя не беше най-красивото нещо, което беше виждал. Но той не се интересуваше от думичката най. Трябваше му просто искрата, за да подкара живота си в правилната посока. А нещо го караше да мисли, че това момиче ще му дари искрата. Сега остана тя да иска да го направи...
Миризмата на риба, изведнъж се превърна в миризма на пържено и той се събуди. Отново се вторачи в монитора и отново беше сам.