Да лъжеш от любов

Беше първият й учебен ден в новото училище. След като бавно огледа бъдещите си съученици, Камелия започна да драска разсеяно в тефтерчето си. Всички чакаха момче от друг град, което не се появяваше и мястото му стоеше празно. "Колко трябва да си смахнат, за да закъснееш за първия учебен ден! - мислеше си Ками, прозявайки се.

Изведнъж вратата на класната стая се отвори и погледите на всички се приковаха към този, когото чакаха - Тихомир. Той буквално нахълта в стаята, ухилен до уши. Извини се непохватно и седна, оглеждайки новите си съученици. "Неее, не е смахнат...." бяха първите мисли на Ками, придружени с усмивка, която обаче бързо се скри, щом тя се сети на кого й напомня... Лицето му беше същото - и двамата бяха чаровни, усмихнати, и толкова енергични. Видял, че Ками се е втренчила в него, той й се усмихна широко и тази усмивка я накара да отмести поглед... не защото не беше хубава, а защото беше абсолютно еднаква с тази на... "не му казвай името дори на ум" - скара се на себе си тя.

Не можа да скрие, че го хареса в мига, в който го видя. Запознанството им не беше нищо особено - казаха имената си и задължителното "Приятно ми е". Камелия не вярваше, че след последното разочарование щеше да хареса някой... в този момент от живота си би отхвърлила дори Брад Пит! Но Тишо я впечатли с непринуденото си поведение и с учудващо голямата си прилика с голямата й любов - Миро. Скоро тя разбра,че по характер двамата нямаха нищо общо, но в първия момент тя го почувства толкова близък не заради същността му, а точно поради тази прилика. Започнаха да си говорят отначало в чата, после в училище... разбираха се чудесно, но само като приятели. Ками често едвам удържаше засилващите се чувства и се страхуваше, че ги показва прекалено явно. Едва избликнали от отправена към нея усмивка и тя отместваше поглед, чувствайки се глупаво. Не се и надяваше, че момче като Тишо би се заинтересувало от нея... тя не изглеждаше добре като момичетата, с които той излизаше след училище. Камелия беше страшно слаба и ниска, сладка в лице... но като цяло приличаше на петокласничка. А другите момичета бяха с хубави тела и прически, не така наивно изглеждащи... гледаха я отвисоко, когато я видеха с него и от това й ставаше толкова зле, че бързо измисляше причина да се прибире.

А той я измъчваше.... говореше с нея с часове, приятелски я прегръщаше и закачаше, докато тя се чудеше как да престане да мисли за него. Всичките й опити се оказваха безуспешни и тя все по-явно показваше чувствата си. Усетил разликата в отношенията им, Тихомир се отдръпна, избягваше я в чата и в училище, обиждаше я всеки ден, губейки приятелството й все по-бързо. Дойде момент, в който те съвсем не си приказваха, въпреки че Камелия правеше всичко възможно да възстанови това, което бяха изгубили. Тя се унижаваше всекидневно, опитвайки се да говори с Тихомир, а той я обиждаше с неща, които знаеше, че ще я засегнат - за тялото и ръста й. След всяка нанесена обида, той оставаше сляп за насълзените очи, които го гледаха по време на часовете.

Учебната година свършваше след 2 месеца и Камелия чакаше с нетърпение лятото така, както не го беше чакала никога досега. Разбрала, че трябва да изтърпи още едно разочарование, Ками прие мисълта, че трябва да понася лошото му отношение. Не го поглеждаше по цял ден, прибираше се веднага след училище, не ходеше на местата, където знаеше, че ще го намери и най-важното - опитваше се с всички сили да го забрави. Знаеше, че ако не го вижда, щеше да постигне целта си и затова лятото за нея означаваше утеха и възраждане. С на пръв поглед високомерното си отношение към него тя целеше да си спести болката, която неговите обиди й носеха. Искаше също да му покаже, че ще се съобрази с желанието му и ще го остави на мира. Трябваше й известно време, за да го възприеме само като приятел. Плака много, но само веднъж - оттогава нито сълза не беше отронена от очите й. Постепенно, осъзнавайки, че нито една от надеждите й няма да се осъществи, Камелия успокои душата си с много воля и търпение.

Учебната година приключи. Дългоочакваното лято не й донесе нито премеждия, нито нова любов, но тялото й започна да се променя - вече не беше така слаба, нито пък толкова ниска. Жената в нея започна да показва все повече лицето си и връщайки се в училище всички бяха изумени от промяната във външния й вид. Тихомир все така странеше от нея, но си личеше, че е приятно изненадан от факта, че момичето, което е било влюбено в него се е разхубавило и сега до известна степен може да се мери с бившите му гаджета. Точно затова Тишо започна да я заговаря, пренебрегвайки учуденото й изражение. Знаеше, че е сгрешил, като я е пренебрегвал, но го осъзна чак след промяната във външността й. Това не допадаше на Ками и затова тя посрещаше веселото му настроение с хладна любезност. Отговаряше кратко и ясно на въпросите му, дори го отбягваше. Една вечер обаче той й се включи в чата, молейки я отново да бъдат приятели. Отминалите дни така й липсваха, че тя с радост прие.

И изведнъж, като с магическа пръчка, всичко стана както преди. Показа му се такава, каквато наистина беше - весела, жизнерадостна, разбираща проблемите му, искрена и толкова мила. Тихомир чак сега оценяваше изгубеното. Ками му помагаше винаги, когато имаше нужда. Искаше да разбере дали нейните чувства са същите, защото неговите се бяха променили...

Една вечер бяха решили да отидат на разходка в парка. Залисани в приказки, те се отдалечиха и се озоваха близо до малко възвишение, разположено сред море от камъни и трева. И двамата не се поколебаха да се покатерят. Седнаха на най-високото място и се наместиха що-годе удобно. Ками не можеше да не забележи плахия поглед на Тихомир, който цяла вечер бягаше от нейния и се рееше някъде далеч. И двамата бяха спрели да говорят загледани в пространството. Изведнъж Тишо се приближи към нея и я докосна по рамото. Щом тя обърна глава, той нежно премести кичура, който винаги падаше пред очите й и щеше да я целуне, ако Камелия не се беше отдръпнала с думите:
-Какво ти става?
-Извинявай, помислих, че ще ти е приятно...
-Ти си ми само приятел, забрави ли?
-Да, но ти беше влюбена в мен... а аз се държах много зле.
-Прав си. И все още се чудя защо сега е по-различно.
-Защото сега си толкова хубава, така променена и женствена...
-Какво?! Само заради промяната във външността ми ли поиска отново да сме приятели!?
-Ами... ако трябва да съм честен....
-Не мога да повярвам! Колко съм глупава!
Избухвайки така тя заслиза по хълмчето, докато Тихомир се опитваше да я спре:
-Чакай, Ками, моля те!
-Не, няма да те чакам нито минута повече! Чаках те достатъчно!

Той обаче успя да я настигне и я задържа, хващайки я за ръката. Тя се обърна, а в очите й блестяха сълзи. Грубо ги избърса, а Тихомир чак сега разбра колко болка беше причинил на това момиче... и колко долен се чувстваше само! От устните му се отрони само едно "Моля те".
-За какво ме молиш? - извика Камелия в лицето му, издърпвайки ръката си.
-За приятелството ти.
Почуда и гняв се изписаха на малкото лице и тя процеди през зъби:
-Ти не знаеш какво е приятелство! Държа се толкова грубо и отвратително с мен само, защото не изглеждах добре! Приятелят не се определя по това каква е външността му, а по това какво може да ти даде! А аз какво повече можех да ти дам! Имаше всичко мое... а ти... ти въобще не си го заслужавал!

Осъзнавайки истината,Тишо я погледна с отчаяние и продума:
-Прости ми....
Камелия знаеше колко му е трудно да изрече тези думи, защото той почти никога не се извиняваше, нито показваше какво чувства, но не можеше да му прости предателството.
-Знаеш ли какво искаш от мен? Искаш отново да премина през всичко вече забравено, защото си егоист! Мислиш, че можеш просто да щракнеш с пръсти и аз ще дотърча? Забрави! Тръгвам си и искам да ме оставиш на мира!

От този ден нататък тя не го погледна с нещо повече от безразличие. Той търсеше погледа й и тя често усещаше как я наблюдава, но не отвръщаше. Казваше му две-три думи, когато се налагаше, но нищо повече. За Камелия той беше мъртъв.

Отношенията им не се подобриха с годините, както очакваше Тихомир. Бяха изминали 2 години откакто се скараха и скоро завършваха гимназия, а Камелия още не му беше простила, и никога нямаше да го направи. Той все още не можеше да забрави нея и думите й и заради това всичките му връзки се проваляха една след друга. Тормозеше се от факта, че не е получил прошката й и понякога наистина не се понасяше. А колко зле му ставаше при мисълта, че тя вече е щастлива с Ангел, с който беше повече от година. Най-накрая реши да говори с нея.

След поредния скучен ден в училище той тръгна след нея и я извика по име. Щом Камелия го видя обаче само ускори крачка и не обръщаше внимание на виковете му. В крайна сметка той успя да я догони и изправяйки се лице в лице с нея й каза:
-Стига, Ками, трябва да поговорим! Не мога повече така.
-Какво искаш от мен?
-Искам да ми простиш, за да мога да продължа живота си. Не изкупих ли вината си?
Тя го загледа мълчаливо, затруднявайки се как да отговори. Най-накрая каза:
-Не заради мен не можеш да бъдеш щастлив... не защото не получаваш прошката ми. Друго те тормози... а именно това, че загуби единственото момиче, което те разбираше и умееше да се справя с буйния ти нрав.
Тишо никога не се беше замислял върху това. Преди да може да отговори я чу да казва:
-Дано да намериш щастието си. Аз ти прощавам....
Камелия помилва с ръка бузата му и прокара пръсти по плътните устни. Целуна ги леко и продума:
-Нека да не се караме повече.... но не очаквай от мен всичко да е както преди.
Тишо й кимна разбиращо, погледна я да още миг и си тръгна. Въздишка се изтръгна от гърдите й, докато го гледаше как се отдалечава. След като се изгуби от погледа й, Ками поклати леко глава с думите:
-Никога няма да разбереш, че всъщност не мога да ти простя това, което ми причини... но обещавам, за последен път те лъжа от любов!