Драма сред букви - ІІ част

Той продължи да работи в книжарницата. Знаеше, че парите няма да му стигнат, затова се наложи да работи почасово и в събота. Чистеше и миеше чинии в един ресторант. За почивка му оставаше единствено неделя, която искаше да остави за четене, но често заспиваше. Откакто се бе запознал с Дафина желанието му да чете беше нарастнало. Сякаш чак сега откриваше красотата на книгите. Ходеше до библиотеката и си вземаше книги, за които обаче не му оставаше време, тъй като бе прекалено уморен. Въпреки това се стараеше - често прекарваше дългия работен ден, зачетен в някоя книга. Така беше и днес - настанил се удобно в мекия стол, Миро жадно отгръщаше страниците, останал глух за всичко, което ставаше около него. Неочаквано звънчето на вратата издрънча и внимането му бе погълнато единствено от Дафина, която стоеше на прага и сякаш се чудеше дали да отиде към него. Накрая леко се усмихна и го приближи. Той успя да запази самообладание, въпреки че ръцете му трепнаха за момент. Остави книгата настрана, изправи се и когато тя беше пред него той безизразно попита:

- Мога ли да ви помогна с нещо?
Тя се втренчи в него, сякаш току що й беше ударил шамар. Не бе силна като него, затова се изчерви и смутено попита:
- Не ме ли помниш?
- Ами, всеки ден от тук минават много хора... Познаваме ли се? -отговори той със студенина, която учуди дори самия него.

Дафи погледна към рафтовете, които допреди месец двамата с него почти преровиха, за да й намерят книга. Объркана от отношението му тогава и сега тя се почуди за момент, но явно прецени, че си струва приказките, защото каза:
- Аз съм Дафина. Не помниш ли как една вечер търсихме книга, която да ми хареса?

При споменът за това време тя се усмихна широко, но някак тъжно. Надяваше се, че той най-сетне ще прояви признаци на някаква емоция, защото гледайки сериозното като камък лице пред нея, Дафина започна да се съмнява, че той е способен изобщо да усети нещо. Мирослав видя разочарованието й и затова леко се усмихна и опитвайки се да звучи жизнерадостно каза:
- А, да сетих се!... Съжалявам, Дафи, просто напоследък не сме се виждали и... Хареса ли ти книгата, която ти дадох?
- Да, много... Затова идвам да си купя нещо ново. Виждам, че вече четеш повече. - усмихна се тя, хвърляйки поглед към книгата на стола му.

Миро кимна и погледна часовника си. Оставаше му съвсем малко до края на работното време. Мина му през ум да я покани на разходка или кафе, погледна я, но от устата му не излязоха думи. Сведе поглед... знаеше, че ако излезе с нея ще трябва да се държи само приятелски, не можеше да се провали точно преди да осъществи плана си. В настъпилата тишина тя също го наблюдаваше. И двамата знаеха какво искат. Най-накрая Мирослав каза:
- Потърси си книга и после можем да се разходим... или да пийнем по нещо.

Дафина остана доволна и луничките по лицето й затанцуваха, подбудени от приятна усмивка. Изведнъж в душата му настъпи спокойствие, дори радост...

Половин час по-късно Мирослав заключи книжарницата, погледна към Дафина, която закопчаваше късото си яке, за да се предпази от излезлия вятър. Помисли си, колко хубаво би било тя да го чака така усмихната всеки ден пред книжраничката, да хваща ръката й и да се разхождат докато не стане прекалено късно и часовникът не удари полунощ... Знаеше, че това няма да стане, затова просто реши да се наслади на времето, което му остава.

Отначало и двамата се почувстваха неловко, но Дафина умееше да предразполага хората. Десет минути по-късно те пиеха бира в близкото заведение и се забавляваха. Скоро след шегите тя поиска да разбере повече за семейството и миналото му. Мирослав се опита да избегне темата, но тя настояваше.
- Не искам да говоря за това, толкова ли е трудно да разбереш - почти извика той и добави хладно –да говорим за нещо по-хубаво...

Тя му хвърли бърз, изпитателен поглед и не го попита нищо повече.
Времето летеше неусетно. Пиеха бира след бира и скоро ги завладя леко опиянение. Решиха, че това им стига, излязоха от заведението и тръгнаха по ветровитите улички на града. Тя приказваше непрекъснато - споделяше му спомени и забавни случки от детсвото си, както и от сегашния си живот. Личеше си, че семейството й я обича, че се грижат за нея. Миро почувства внезапна завист, сравнявайки нейното светло минало с руините от своето. Загледа се в лицето й, осветено от уличните лампи. Спря се внезапно. Завистта отдавна се беше изпарила и в сърцето му се беше настанило нещо съвсем различно. Трябваше му време да премисли какво да прави, имаше две възможности и трябваше да избере. Дафина също се спря и го погледна едновременно с тревога и изненада:

- Какво става? - чу я да го пита и сякаш мекия й глас беше нещото, което му трябваше, за да реши какво да прави.

Подтикнат от импулсите си той се спусна към нея, първо я прегърна и след като усети, че тя също го обгръща с ръце, я целуна продължително. След това се вгледа в очите й и й каза:
- Майка ми е в чужбина, баща ми е алкохолик и в момента сигурно пие водка на някоя пейка. Ако искаш да стоиш настрана от мен, ще те разбера.

Дафина разбра, че му коства много усилия да й го каже, разбра и защо. В отговор тя му се усмихна съвсем леко и замислено, погали бузата му и го целуна...

На другата сутрин Мирослав се събуди, но този път не беше сам. Усети топлото й тяло до своето и сърцето му се сви болезнено сладко. Хвана ръката й, за да се увери, че е истина. Не смееше да я погледне. Чувстваше, че ако я види сега никога повече няма да може да откъсне очи от нея. Втренчи се в тавана и осъзна, че това беше най-хубата нощ в живота му... изълнена с чувства, с толкова много хубави чувства. Замисли се за това как ще трябва все пак да избере и може би да се лиши от много такива бъдещи нощи. Чудеше се дали да й каже и да я помоли за помощ в избора. Но не можеше да й го причини... Дафина стисна ръката му и Мирослав я погледна. Дългите й меки коси бяха разпиляни по възглавницата, очите й - пълни с топлина, а луничките отново играеха от леката усмивка. Много други биха могли да я оставят с лека ръка и да си тръгнат, но не и той. В нея имаше нещо, което го беше накарало да се почувстав жив, бе върнало радостта в живота му... Слънцето отново грейна в лицето му, но този път лъчите го зарадваха. Миро им се усмихна, прегърна Дафи и се отпусна до лицето й. Беше събота и в момента, в който усети мириса на кожата й, реши че няма да отиде да мие чинии в ресторанта...

Дните се занизаха един след друг и мечтите на Мирослав се сбъдваха. Дафина го чакаше почти всеки ден след като той затвореше книжарничката и прекарваха прекрасни часове заедно. Това обаче трая едва няколко седмици. Един понеделник той получи писмо от майка си. Щом го видя в пощенската кутия, сякаш всичко рухна. Стремейки се да бъде щастлив поне за малко, той съвсем беше забравил за избора, който трябваше да направи. Прочете писмото със същото вълнение, с което четеше всяко нейно писмо... но този път планът, който кроеше му се видя сив и безмилостен. В плика имаше още самолетен билет и пари...

Седмица по-късно Дафи отново го изчака да свърши работа. През цялото това време Мирослав се държеше все едно нищо не се е случило. И днес я посрещна с гореща целувка, усмихна й се и изстреля една от хилядите си закачки, на която тя отвърна със звънкия си смях и го погледна лукаво. Решиха да се разходят и тръгнаха прегърнати по самотните улици. Смееха се, спореха за малки неща или просто мълчаха, загледани в една и съща звезда от небето над тях.

Накрая на вечерта Миро я изпрати до тях. Прегърна я силно и когато я погледна тя вече бе усетила, че нещо не е наред. Опита се да избяга от погледа й, но не успя. Тя тихо го попита:
- Какво има? Случило ли се е нещо?
- Дафи... знаеш, че искам да съм с теб. Искам го толкова много...
- Накъде биеш? -с нарастваща тревога попита тя.
- Утре заминавам за Испания, при майка ми. Надали някога ще се върна. Тя има нужда от мен...
Очите й се напълниха със сълзи и тя грубо го отблъсна от себе си:
- И аз имам нужда от теб! Сещал ли си се през цялото това време?
- Разбира се...
Щеше да продължи, но тя не му даде възможност:
- Защо ми го причини? Защо ме пусна до себе си... аз се влюбих в теб, а ти си знаел, че заминаваш!
- Съжалявам... - само това успя да каже и понечи да си тръгне.
- Къде отиваш? - изкрещя тя.
- Тръгвам си... Няма смисъл от повече думи.

Дафина изпсува, седна на близката пейка и закри лицето си с ръце. Мирослав искаше да й каже, че ще остане, че ще е с нея, че също има нужда от любовта й... но не можеше. Майка му беше всичко за него, замина в чужда страна, за да спечели пари. Цял живот тя е била лишена от щастие. Миро помнеше ударите, които баща му й нанасяше, а бяха предназначени за него, за хилавото хлапе, което беше преди... Беше се постарала поне малко да оцвети сивото му детство. Не можеше да я изостави сама. Щеше да отиде при нея, да бъде нейната опора, да й помогне поне на старини да усети какво е спокойствие и сигурност.

Тези мисли му дадоха сили. Той отиде до Дафи и й помогна да се изправи. Взе я в обятията си и й каза:
- Трябва да го направя. Не мога да постъпя по друг начин. Дано един ден ми простиш...
Тя го целуна и отговори:
- Бъди с мен за последно...

Беше една от онези прекрасни нощи, когато забравяш за всичко друго освен за любимия, губиш се в очите му, целувките са толкова сладки, защото са последни... Сърцето прелива от щастие и едновременно с това усещаш горчилката на предстоящата раздяла. Всяко докосване е последно, всяка прегръдка вълшебна... Но ето, че идва утрото и магията изчезва.

Дафина и Мирослав се събудиха рано, той мълчаливо събра багажа си и поглеждайки отвреме - навреме зачервените й очи свежда глава и преглъща сълзите. Оставя бележка на пияния си баща и заключва за последно малкия апартамент. На път за летището двамата се отбиват в книжарницата, но не стоят дълго... болката е непоносима. Ръцете силно се стискат, тишината е завладяла всичко. Думите са излишни и болезнени. Летището е все по-близо, ръцете се стискат все по-силно, въпреки че знаят, че ще се разделят. Минутите изведнъж се занизват адски бързо, всичко се случва сякаш за един миг...

Всичко приключва. Вече е твърде късно за последно „обичам те”... А и толкова много боли от него сега. Тези две думи, носили сладка топлина преди, сега сковават всичко в лед и не искат да напуснат съзнанието. Дафи вдишва дълоко хладния въздух, душата й сякаш току-що е отлетяла. Миро я е взел със себе си там където отива. И какво друго й остава освен да се моли той да я пази и да не й я връща никога... да остане завинаги негова и един ден може би да го дочака, за да си я получи обратно.

Толкова е хубаво да мечтаеш, дори и да знаеш, че животът най-вероятно ще промени теб и глупавите ти, наивни мечти. Знаеш, че най-вероятно е безсмислено да живееш половин живот, докато друг държи най-важната част от теб, а той самият е далеч от ръцете ти, не можеш да усетиш вече топлината му...
Но сега Дафи не чува това „най-вероятно”... Сега тя гледа към небето и се надява, мечтае, иска да се бори за любовта си. Да й пожелаем успех...