Една история

Беше Септември, листата падаха бавно и същевременно толкова красиво. Образуваха един безкраен, загадъчен, жълто-кафяв килим, който придаваше на природата достойно савършенство. Та нали именно Есента беше един от наи-хубавите и спокойни сезони, сплотяващи любовта, щастието и приятелството.

Точно по това време и на това място бяха Радостин и Елена. Една влюбена двойка с обещаващо бъдеще, изпълнено с копнежи, трепети и най-вече двама влюбени, кипящи от живот, радващи се на незаменимата си привързаност и любов един към друг. Радостин беше човек, влюбен в моторите. Той самия казваше, че след любимия си мотор поставя наи-скъпата за него-Елена. Всички знаеха, че тази негова страст бе всичко за него той бе посветил всичко на нея, дори и живота си.

Радостин бе красив млад мъж, с кестенява коса, светло-кафяви очи и видимо добро телосложение. В погледа му се долавяше нотка на силно желание за живот. Искаше да взема от него с пълни шепи се едно беше, като за последно. Елена го обичаше и двамата се радваха на настоящето и крояха планове за бъдещето. Момичето беше красиво, имаше ясно изразени черти на лицето, косата му бе светла, но не и руса. А очите му горяха от желание за живот, бяха тъмно зелени, почти кафяви. Тя беше не повече от метър и шейсет, но това допълваше чара й. Скоро Елена щеше да завърши образованието си и заедно с Радостин щяха да създадат семейството, за което бяха мечтали с години. Щяха да имат деца, които да подхранват силната им любов с годините. Да дочакат късна старост и да бъдат винаги така щастливи, както бяха в момента.

Дните минаваха, месеците се изнизваха на високи обороти с пълна скорост. Беше двадесет и втори Ноември, Елена бе поканена на Рождения ден на най-добрата си приятелка-Красимира. Естествено Радостин също бе поканен. Както се предполагаше те щяха да са там по точното време и на точното място. Двамата влюбени бяха уточнили всичко и мястото на срещата пред блока на Радостин и часа 8:30.

Дойде денят на "великия купон", както го наричаха всички. Предната вечер Елена стоеше дълго на прозореца и наблюдаваше дъжда, който се стичаше над цялата околност. Гледаше и си мислеше за толкова много неща. В този момент хиляди мисли и минаха през главата. С Радостин бяха приятели от вече близо три години и сериозно трябваше да се замисли, какво щеше да стане след края на учебната година и започването на един нов живот за нея и както следва и за него. Каквото и да ставаше тя знаеше едно, че никога няма да е тя човека, който щеше да сложи край на красивата им връзка.

Дойде и мига на истината беше двадесет и втори Ноември 7:30. Елена вече беше готова, бе с красива, фина и елегантна рокля, която подчертаваше тялото й и същевременно скриваше по-голямата част от него. На прекрасните й тъмно-зелени очи блестяха сенки в тон с тоалета, а на устните, като завършек на съвършенството беше сложила кристален гланц с розов оттенък. Но когато правеше всичко това, когато се обличаше и гримираше, тя чустваше някакво странно напрежение в себе си. Нещо я тревожеше и тя неможеше да скрие този факт. Тя тръгна но всички чувства напиращи в нея бяха изписани на лицето й. Самата Елена не знаеше защо се чуства така, но нещо ставаше и това видимо я притесняваше. Вече беше на около две пресечки от блока на своя любим, но вместо радост нещо необяснимо се бе запечатало върху целия й образ. Тя спря автомобила си, защото знаеше че повече не може да продължи и да иска. Елена тръгна, тя вървеше, но плахо и на моменти забавяше стъпките. Дълбоките й красиви очи бяха напрегнати, но тя не спираше нито за миг. Минаваха и хиляди преживявания през главата като филмова лента, която се превърта назад. Много от тях бяха свързани с Радостин.

Момичето вече почти беше пред блока, когато нещо в нея прескочи и все едно и казваше, че е по-добре да не ходи там. Но каквото и да ставаше тя имаше среща и някакви неоправдани чувства не можеха да променят с нищо този факт. Тя вече беше там, странно беше това че почти целия блок бе излязъл отвън пред входа на Радостин. А това беше спокоен квартал със спокоини хора и рядко имаше навалица наоколо. В дъното на тълпата Елена съзря майката на Радостин. В този момент нещо изтръпна в нея и тя почувства дълбока празнина. Цялата пребледня и бе ледена на допир. Побягна, когато до обляната в сълзи жена, Елена съзря Радостин, видя своята любов, своя живот-мъртъв. Той се бе блъснал на път за вкъщи бързайки за срещата си с нея. Той бе загинал в името на нещата които най-много обичаше и ценеше. На мотора, с който е преживял толкова щастливи мигове с мисълта за Елена, да е там с нея, колкото се може по-бързо.

Младото момиче падна на колене до него, лицето му беше обляно в сълзи, хвана ръката на Радостин, за последен път и остави отпечатък върху ледените му устни с една нежна, изпълнена с толкова любов последна целувка. Елена стана и тръгна напред, вървеше бавно, без цел и посока. Около нея имаше хора-но тя не ги виждаше. Майки, близки и познати плачеха-но тя не ги чуваше. Гледаше напред, но само видимо бе така, в действителност тя не виждаше никой. Погледът и бе празен и необясним, сякаш сега и тя беше някаде там при него в пространството, макар и тялом да бе тук.

Една сълза се отрони от красивите й очи, така гореща изпълнена с толкова много любов и хиляди въпроси. Сълзата падаше бавно надолу, като оставяше видим отпечатък по лицето на момичето. Едва сега Елена можеше да си даде сметка за всички тези, необясними чувства и именно в този миг тя разбра, че любовта е толкова необятна, че тя не е олицитворение на човека до теб, а е нещо много повече. Нещо величествено, което е навсякъде с теб, където и да отидеш.

Елена спря и заплака, толкова искрено, с толкова чувства както никога до сега не е плакала. Нима всичко бе просто една мечта?

Нима приживените мигове и желания бяха прото една илюзия?... сякаш не искаше да повярва, че един живот умира с друг. Дали това бе сън... или жестоката реалност...