Поглеждайки навън и виждайки мрачното и сурово време, на теб ти става някак тъжно и криво. Вятъра подухва и сякаш разпилява спомените ти и те кара да се размислиш за живота си. Малки капчици се стичат по стъклото, дъжда тихо ромоли и песента на капчуците те връща там, някъде в далечното или пък близко минало, където си бил щастлив. Дъждът успява да отмие всекидневните проблеми, но по толкова чист и едновременно суров начин прониква в дебрите на душата ти, че се чудиш как едно толкова малко нещо, което толкова умело си крил не от околните, а от себе си, е толкова значимо за теб.
Как един човек до такава степен може да обсеби мислите ти, да превземе съзнанието ти, да владее чувствата и действията ти, а ти да не си способен да му се противопоставиш. Дори, когато този човек е само един фрагмент от миналото, една малка частичка от пъзела наречен живот. Дори, когато се опитваш да изтриеш спомена и лика му, да загубиш тази частица, да размиеш видението си за него в сълзите си, той пак се появява. Сякаш един призрак те преследва и ти не можеш да му избягаш.
Защото не се забравя името, което някога си изричал, така, както не се забравя никога този, който си обичал. Спомена за него винаги ще гори някъде там, в сърцето ти, в едно единствено малко ъгълче, но пламъка му ще те стопли дори, когато огъня на живота ти е почти угаснал. Тогава ти, със сбръчкано лице, ще се усмихнеш и просълзиш.
Но дъждът спира, вятъра утихва и ти се замисляш, защо не започнеш наново, защото, оглеждайки се наоколо, всичко е толкова чисто, толкова просто, толкова красиво. Красиво като чистата бяла страница, на която ще напишеш една нова история, която ще се запази в книгата наречена „ЖИВОТ”. Мислиш си, защо да не се пробвам пак, може би този не е като другия, може би той ще е, ако не голямата ми любов, то поне тази, с която ще споделя живота си. Но е толкова трудно да хванеш перото и да изпишеш името редом до своето.
Може би чувството, че предаваш другия или чувството, че пак може да страдаш, те измъчват. Една необичайно странна комбинация, която ти пречи да почувстваш щастието. Това, че веднъж си срещнал скалата не означава, че няма да може да намериш тясната пътека към сърцето на един човек, а може би тази пътека ще се превърне в един незабравим път, който си заслужава да извървиш.
Защото може би с него ще успееш да намериш щастието, защото в неговите очи може да намериш себе си, образа си, душата си. Защото той може да се превърне в твоята половинка и защото той може би ще те допълни до цялото.
Затова не се притеснявай да приемеш новото предизвикателство, защото този човек може да не иска да те нарани, а да те направи по-щастлив. А ако в неговите очи намериш частица от собствената си душевност, а в сърцето му - новото кътче, което е готово да те приюти, то ти остава да направиш само едно - да го погледнеш в очите и със сърцето и душата си да му кажеш: ”ОБИЧАМ ТЕ”.
verji_
08 Мар 2008 г.
tova estestveno nqma ni6to ob6to s ka4estvoto, a to e mn dobro, bravo
