Глупавата история за елексира - част 1

Момичето от снимката носеше зелена блузка и синя пола която достигаше до коленете й, а надолу продължаваха гладките й крака докато ходилата не се скриваха в зелените й чехли.
- Пак си се втренчил в тази снимка, стига я зяпа, а идвай, вечерята е готова.
- Добре де, идвам - отсече хилавото момче, махна снимката и се надигна от стола на бюрото и се отправи към кухнята, опитвайки се скрие издразнението, което би изпитало всяко момче прекъснато по време на едно от най - приятните му занимания - да гледа снимки на „любимата”.
На масата в трапезарията с ястието се бяха захванали брата, вуйчо му и майка му. Той също седна и се зае със свойта порция когато брат му го заговори.
- Всеки ден гледаш тези снимки, защо най - накрая не се запознаеш с нея? Или смяташ до края на живота си да се й се любуваш на монитора.
- Ми ако се налага, да - отвърна момчето.
- Щом така си решил, добре.
Разговора бе воден хиляди пъти и вече беше досаден, затова и брат му не прояви желание да го продължи:
- Момиче.. Яяя.. виж ти... какво момиче, да не си влюбен? - вуйчото с възбудено любопитство почна да подпитва момчето подбутвайки го с лакът, а той както винаги се изчерви при тез въпроси и объркано измрънка.
- Ъъм.. не, няма тако...
- Глупости - прекъсна го брата - влюбен е до уши в тази... хмм се казваше, Лидия? а да.. но срамежливеца вече трети месец не може да да се запознае с нея - добави той, стана от масата и отиде в другата стая.
- Не, не е така, аз просто.. тя си харесва друго момче и постоянно си говори с него, аз няма какво да направя, освен да се й се радвам отдалече...
- О, винаги има какво да се прави, ела с мен - Станаха и излязоха от трапезарията, вуйчото отвори врата на гардероба и от якето си извади малко шишенце, което ако не беше пълно с синя течност би било сбъркано с кутийка, съдържаща дъвки – Ето виж, знам, че не е за вярване, но тва е елексир, любовен, само трябва да намажаш малкоо на ръцете си и да я докоснеш, и тя ще е твоя...
- Този за глупак ли ме смята - помисли си момчето, засмя се и изрече на глас - ако ми го беше дал преди десет години, можех и да ти повярвам, това какво е? Някой от любимите ти коктейли? не знаех, че вече ги носиш и със себе си - отбеляза ведро, тази шега определено повдигна настроението му, макар, че вуйчо му навярно си вярваше, съдейки по сериозността на лицето му - ъм, вуйчо, благодаря, но мисля да лягам, ще се видим утре? Тук ще си се още нали, да, добре, лека - той влезе в своята стая, която е и на брат му, оправи се, легна, зави се през глава и не след дълго заспа дълбоко...
- Ставайтеееее, поспаланковци, отново ще ми закъснете за училище - изкрещя майката - оправете се бързо, вуйчо ви ще ви закара с колата, толкова е мил, стана рано заради вас, хайде размърдайте се и вие.
- Мамо, налага ли се да ни будиш като в казарма всяка сутрин... – никой от двамата нямаше огромно желание да става, но и никой не питаше, станаха, измиха се, облечени застанаха пред вратата
- Айде, малчугани, знанията в училище на чакат вас, трябва да сте редовни!
След няколко минути колата вече се носеше по булеварда, първата спирка беше пред училището на Стелян - приятно училище – пълния с енергия вуйчо го отпрати и запали колата отново, отправяйки се към следващата спирка, училището на Иван, хилавото момче.
- Ама какво сега, не ми ли вярваш за елексира - го подпита вуйчото
- Не, това са глупости, знаем го и двамата
- Е хайде де, вземи го – той му подаде шишенцето с думите –ето, вземи де, не се съмнявай в неща, които няма да ти навредят
Момчето взе подобието на шишенце и го пъхна в джоба с мисълта да го изхвърли, излезе от колата и побърза да влезе в час, отново закъсняваше. Когато чакаш времето да мине, то като ти прави напук и се забавя, така си мислеше Иван, докато чакаше часовете да свършат и да може да си тръгне, така единствено можеше да види нея, Лидия, която всъщност чакаше на същата спирка на която и той, вече беше разучил достатъчно за нея и знаеше винаги кога ще е там. Часа свърши, той набързо без да се сбогува с никой отиде на спирката, да не я изпусне случайно, естесвено и този път не беше сгрешил в сметките си за времето, тя беше там.
А дали брат му беше прав, трябваше ли да се запознае с нея, защо не, да трябваше, не можеше цял живот да я следи по спирките, може би това беше момента в който той трябваше да поеме своето предизвикателство, ами елексира, глупости, такива неща бяха отживелица даже в приказките, добре де, какво пречи, ще се намаже, без туй мирише хубаво, поне да свърши работа като ароматизатор за ръцете, въпреки, че се почувства като абсолютен глупак отвори шишенцето, от неловкостта си изсипа по - голяма част от течността на земята, но все пак, успя да си разтрие ръцете, пъхна шишенцето обратно в джоба си и направи своята крачка, още една, още една и стигна.
- Ъмм... здрасти... аз такова, аз съм Иван - и подаде ръката си, както правеха всички хора по време на запознанство.
- Здрасти, Лидия, приятно ми е - каза тя и протегна ръката си…
И докато си говореха...