Просто поредния ден. Скучен, сив, и някак плашещо безсмислен. Тя стоеше в кафето и се опитваше да слуша хората около нея, но нещо, някъде изчезваше. Те ли бяха скучните или просто разговора, който се въртеше от месеци се беше изтъркал...И пак!
- Аз просто не разбирам защо на мен!?
- Е, спокойно! Той е виновен! Той губи.
И пак и пак и пак и пак. Сякаш целия живот на някой може да се опише с тези две реплики. Разбра, че отдавна не слуша когато усети как всички на масата и хвърлят по някой поглед.
- Ей, аз ще тръгвам. Имам работа из къщи. - чу се да го казва и имаше странното усещане, че другите си отдъхнаха като го чуха.
- Ами.. добре. Ще се видим утре нали? Пак по същото време.
- Разбира се! (сякаш имам избор) До утре.
Тя излезе от кафето усещайки всички онези погледи на гърба си. Много добре знаеше, че само секунда след като излезе навън коментарите относно вида й ще започнат да се изливат като от бездънна чаша, но не и пукаше особено за това сега. Дори не беше сигурна какво й е. Дали е от онези дни с депресии или просто беше и писнало. Направи гримаса и засили крачката. Минаваше по пътя ,а всички хора наоколо оставаха сякаш в друга реалност. Чу клаксон на кола и видя ухиленото лице на един мустакат чичко, погледна го някак съжалително и продължи напред.
Ето вратата! От известно време вратата на апартамента не и се струваше вход, а нещо като начин да се скрие. Влезе вкъщи, хвърли всичко, което носеше на стола до вратата и се преоблече. Направи си кафе, извади пакета с цигари и се облегна в креслото. Както винаги от известно време насам потъна в някакви нейни размисли не по глупави и банални от разговорите за момчета в кафето. Тогава усети ,че в стаята има някой. Но противно на инстинкта ни за самосъхранение, не се впечатли много. Обърна се и точно до креслото я видя- измъчена, одърпана, нещастна.
- Коя си ти?
- Нима не знаеш? Наистина странно. Ти явно отдавна си ме пратила някъде както направи с Доверието, Вярата и Щастието.
- Все непотребни неща ...
- Аз съм Надеждата.
- Внушително! И за какво си тук?
- За да се сбогувам.
- Не очакваше парти по случая предполагам.
Тя махна с ръка, загаси цигарата си и се загледа в бледата сянка. Беше някак страшна. Като онези реклами, чиято цел е да будят само състрадание. Това я подразни.
- Е, още ли си тук??
- А не искаш ли да знаеш защо си отивам?
- Не особено. Рядко искам да знам защо хората правят това и онова. В повечето случаи обяснението е глупаво.
- Аз си отивам заради теб.
- Не си първата предполагам..
- Не смяташ ли че е жалко?
- По скоро смятам, че си твърде безсмислена. Отдавна те няма.
- Тук бях. Но не ти трябвах.Ти не вярваш. Не вярваш дори на мен. Какво друго ти остана??
- Вярвам в по- важните неща, но в момента ми убягват. Е, няма ли да тръгваш вече?
- Отивам си, но... да знаеш завинаги.
- Ще го имам предвид, но сигурно знаеш, че най-вероятно вече няма да ми и потрябваш.
- Не го осъзнаваш нали? След мен остава само тъмнината. Не те ли е страх? Та дори аз, която умирам последна те напускам!
- Не ме е страх да съм сама. А колкото до теб, за мен си само клише. Надеждата в утре, надеждата, че има и по добро... само безсмислия.
- Отивам си...
- Ами.. прав ти път !
- Ще ми липсваш. Наистина.
- ТРЪГВАЙ!
И това само за миг. Тя отвори очи. В стаята беше някак плашещо тихо. Но освен това друга промяна нямаше. "Това си е изкуство. Дори успях да изгоня и Надеждата". Не се почувства по-странно, само някаква тъпа досада от това, че Надеждата беше изпитала нуждата да се сбогува.
Тогава изведнъж се сепна и скочи на крака. Една малка фраза пробяга през нея и я удари с всичката сила, която носеше. Тя излезе на терасата и се загледа някъде през всички сиви сгради и тъжни лица. А думите висяха пред нея - "Надеждата умира последна, а какво става когато и тя умре..."
Изпратено от: Hell
23 Яну 2008 г.
Както и да е,чудно е написано,браво
много ми допада
Много ми хареса... 
