Изповед до (не)съществуваща любов

Здравей! Който и да си... Не,ти... ти не си кой да е, аз те познавам! Да, познавам те!

Здравей,моя любов! Откъде идваш? И как така се сети да ме навестиш? Какво те накара да дойдеш при мен? Кой вътрешен импулс тласна стъпките ти в моята посока? И защо?

Не, не, усщам, че не задавам правилните въпроси. Това, което трябва да те попитам е...как така? Как така си тук? Не вярвам на очите си, не мога, не съм в състояние да приема факта, че стоиш пред погледа ми. Та ти не си истински! Аз те сътворих в мечтите си, тъй като си нямам никого, никого... Но ти... имах теб, дълбоко скрит в мен, обитаващ пустите прашни стаи на въображението ми. Но как излезе оттам? Какво те накара? Нима най-сетне си чул отчаяния ми вопъл за помощ? За подкрепа? За любов? Нима това е възможно?! Нима е възможно да възкръснеш от фантазиите ми? Да прекрачиш границата между света, в който те създадох и реалността? Толкова ли просто е било? А аз... толкова много се мъчех, така страдах...

Защото знам, че не си реалност, че си измислица, че си една обвита в каризма душа... която не мога да докосна. И толкова ме боли! Разкъсва сърцето ми и то се гърчи от болка! И не мога да спра сълзите, неконтролируеми са! Какво става с мен? Защо се унищожавам? Какво ми направи? Как така ме прокле да не мога да дишам без нещо, което никога няма да имам?! Което никога не е съществувало? Защо не мога да си спомня коя съм и как допуснах това? Какво ми направи? Защо очите ти ми причиняват такова страдание?

Защо излезе от мислите ми?! О, Господи, защо ли те пуснах... Чувствам се като дума, която никога не е била написана, като изповед, която никога не съм изливала от себе си, като любовно обяснение, което винаги е било преглъщано... Толкова неща искам да ти кажа! Толкова много, че не намирам нито една дума за тях!

Пусни ме, освободи ме от този блян! Ти си просто мечта, фантазия, измислица... Остави ме да живея истинския живот, искам него! Но искам и теб... толкова много те искам, че копнежът ме разяжда отвътре. Как е възможно това? Нима любовта може да бъде такава? Толкова жестока, толкова измъчваща... няма да издържа.

А ти си още пред мен... Протягам ръка и... те докосвам! Какво става? Защо не изчезваш? Защо си още тук?! Та аз мога да те докосна?! Нима си истински?! Но как така?! Нима любовта ми към теб е толкова силна, че те е превърнала в реалност? Вече нищо не усещам. Никаква болка. Никакво страдание. Притисната в силната ти прегръдка, плача от щастие. Възможно е... Всичко е възможно... И там, далечна моя ИСТИНСКА ЛЮБОВ, там, в твоите ръце, аз преоткрих света... истинския свят...