Лошо момче

Той стоеше с безизразно лице, докато слушаше упреците, които му отправяше приятелката му. Някой й беше казал, че това къде бе спал той снощи... Не искаше да я лъже, но знаеше колко чувствителна е тя. Друг изход освен истината обаче просто нямаше – държеше на нея прекалено много, за да скрие нещо.
- Кажи ми поне защо си го направил! – молеше му се тя – И то дори не посмя сам да ми го кажеш, а трябваше да науча от случайна анонимна бележка!
- Тя заслужаваше да й бъде даден урок – уморено повтори той думите, които от цял час приятелката му отказваше да приеме – Няма право да си играе с хората... Но това не значеше нищо за мен, не разбираш ли?
- Ти не си по-различен от друите в такъв случaй! - прозвуча последният най-болезнен упрек – Сбогом...
Той изнервено прокара треперещите си пръсти през косата си и извади цигара в последен опит да се успокои малко, макар и да знаеше, че няма да успее... Единствената му утеха беше, че по това време нямаше хора в парка, които да станат свидетели на тази мрачна сцена.
Но грешеше...
Там, в сянката на дърветата, една ледена усмивка грееше със студения си пламък върху едно красиво лице, което вероятно би излъчвало неземна, куклена красота, ако не беше жестокият поглед в очите на притежателката му. Коя беше тя...? Ангел на отмъщението...?
Чувствайки се все така неспокоен, той стана и погледна към часовника си, отбелязвайки с досада, че беше станало време за лекциите му в университета. Едва ли поредния скучно поднесен материал щеше да го разсее особено, но пък поне можеше да опита. Щом стигна там веднага откри, че новината за скъсването му с гаджето му се беше разпространила вече... Странно, нали уж никой не ги беше видял в парка, от къде можеха да знаят? Но момичетата му хвърляха такива погледи, та нямаше съмнения, че гледат на него като на потенциална жертва, която могат да оплетат в мрежите си... Да, такива си бяха жените...
До края на деня вече изпитваше непреодолимото желание да избяга някъде далече от всичко. Странно защо обаче предпочете да отиде в първата дискотека. Може би просто тишината го караше да мисли твърде много за неща, които не можеше да промени, а тук, сред множеството непознати, макар и по-сам от всякога, поне можеше да си позволи да опита да забрави всичко. Изпи няколко питиета и тогава я видя да влиза...
Тя. Виновницата за сегашното му положение. Все така предизвикателна и самоуверена, привлекателна и горда. Как му се щеше никога да не се беше захващал с нея! Помоли се тя да не го види... Но сякаш напук на желанието му тя дойде и седна точно до него. Хората наоколо, особено тези, които ги бяха видяли да излизат предишната вечер заедно, започнаха веднага да клюкарстват.
- Виж – започна той щом тя седна до него, – не искам никога повече да ме виждаш, нито да ме преследваш... Не разбираш ли, че за мен не значиш нищо?!
- Обичам, когато си лош, скъпи – усмихна се тя и сложи на масата бутиката водка, която беше взела от бара и сипа в чашата си, след което напълни и неговата – Наздраве!
Той вече беше погълнал порядъчно количество алкохол, но се съгласи да изпие още, надявайки се да потъне колкото е възможно по-скоро в света на пълната забрава. След час-два той вече не можеше да се държи на краката си, нито дори да разпознае някого около себе си.
Не усети кога тя го беше закарала до дома му, нито кога му беше свалила дрехите, нито кога беше свалила своите собствени и легнала до него... Нямаше и как да чуе как телефона звънна и след телефонния секретар прозвуча един невероятно плах и преливащ от тиха болка глас:
- Мили, чувствам се ужасно... Не знам какво ми стана днес в парка, просто бях толкова наранена... Но щом си бил само веднъж с нея, ще ти простя, ще ти повярвам пак...
Тя обаче чу. Тихият й, безкрайно доволен смях огласи стаята. Измъкна от джоба на панталона му GSM-а, където намери и номера на приятелката му. Съобщението, което й прати, беше кратко, но ясно: “Ела у нас. Веднага! Важно е.”
Когато почука на вратата никой не отвори, затова тя влезе направо. Гледката, която се разкри пред нея, обаче я свари напълно ужасена – любимият й спеше в леглото с онази... Обърна се и мълчаливо излезе, в отчаян опит да не плаче и да запази поне малко достойнство.
С гъвкавостта на котка, една фигура се измъкна от леглото и си облече дрехите. Изкара червилото си и написа на огледалото в стаята му “Тази игра я могат двама... Но ти вече загуби!”
Тя излезе навън в непрогледната нощ. Да, тук сред тъмнината тя се чувстваше у дома си... Фаталната жена с черни дрехи винаги постигаше своето. Сега тя се оглеждаше за поредната си жертва...