Надежда, родена от вълните

Беше ранно утро. На изток вече се развиделяваше. Излязохме от хотелските стаи и само след минутка вече бяхме там – сред златистия пясък и топлите вълни. Над морския хоризонт се разстилаха големи, пухкави, кремавосини облаци, поръсени с прашец от зората. Над тях небето беше чисто. Синьо. Безкрайно... Бе хладно, но, решени да видим изгрева, всички останахме. Пясъкът също беше студен, но седнахме. И зачакахме. Малко по малко от морето заизлизаха едни розови ивици топлина, които бързо се изкачиха на небосвода. А почти веднага след тях се показа онова съкровище, което толкова нетърпеливо чакахме. То изгря, по красиво от всякога. Беше цялото в едни толкова топли цветове... Розовият му ореол се преплиташе с огнената осанка... Сиянието, което разпръскваше около себе си, се разливаше и в морските обятия, за да направи водната феерия приказна. То изгря. С цялата си магия и неповторимост. С цялата топлина и спокойствие. Величествено и искрено. Една надежда... Вяра, родена от любовта на морето. То изгря и аз не устоях на изкушението – влязох във водата. Нищо, че бях с дрехи. Чувството беше неописуемо! Само аз и морето, украсено в прелестни топли багри. Вървях навътре и ми се струваше, че ей-сега ще стигна до горещото щастие! След мен влязоха и други двама приятели, стана шумно, весело... Но споменът за мига, когато бях сама с изгряващото слънце и розовеещото море, си остана непокътнат, дълбоко в сърцето ми...