* За моята скъпа приятелка electro_soul – чувствай се поздравена!
* Специално и за рожденника Axel - ЧРД!
* Поздрав и за elion (pink_angel) – обичам те!
С поглед вперен през прозореца, тя стоеше неподвижна и мълчалива, а последните лъчи на залязващото слънце придаваха на кестенявата й коса червеникаво-златисти оттенъци. Гласовете в класната стая бяха притихнали, въпреки че имаше междучасие. Тя усещаше погледите, вперени в гърба й – едни любопитни, други завистливи, трети открито презрителни – но не трепваше пред тях, а продължаваше да стои все така, с изправената и грациозна стойка на принцеса. Никой не би могъл да отгатне какво става в душата й…
„Скандал… Наистина такъв срам… Беше най-добрата в класа, но сега ще я изключат от гимназията. А тя се прави, че нищо не е станало…” чу тих шепот тя, но в момента, в който бавно се обърна и се отправи към чина си, гласът смутено заглъхна, ала Крис дори не погледна притежателката му. Нека говорят. Нима можеха да разберат? Въздъхна тихо.
Вратата на класната стая се отвори и с периферното си зрение тя разпозна фигурата на директорката.
- Кристина, ела с мен в кабинета ми.
Искаше й се да захвърли маската на безразличие, да подреди тази злобна жена, която се канеше така несправедливо да провали бъдещето й, както заслужава. Но не можеше да си го позволи. Контрол. Самодисциплина. Послушание. Как й се щеше в този миг да не бяха това нещата, на които я бяха учили винаги. Импулсивността обаче беше немислима. Без емоции. Винаги без емоции. Стана бавно и последва ниската, пълна жена до дирекцията.
- Затвори вратата и седни.
„Сигурно така се чувстват осъдените, когато чуят решетката на килията да хлопва зад гърба им”, помисли си Крис, докато се разполагаше на малкото, неудобно столче. Когато погледите на двете се срещнаха, тя почти осезаемо усещаше омразата на събеседницата си. Дори и това да я уплаши, не трепна, не сведе свенливо очи, не се изчерви.
- Знаеш защо си тук, нали?
Кимна бавно. Другата обаче повдигна вежди в очакване и Крис трябваше с подчертано безразличие да добави:
- Искате да ме уведомите, че ще бъда изключена заради недопустимо поведение.
Директорката се ядоса. Как смееше това момиче така спокойно да говори за срама, на който беше подложила всички? Стоеше тук високомерна и надменна, сякаш нищо не се беше случило. Всъщност никога не я беше харесвала истински. Имаше нещо в това момиче, което просто предизвикваше антипатията й; винаги толкова спокойна и съвършена, толкова красива, с такова невероятно излъчване, изглеждаше така дяволски добре, че дори грозната училищна униформа й стоеше прелестно. И ето, че не сгреши за нея.
- „Недопустимо” е твърде мек епитет за твоята постъпка – каза тя намръщено – Ти доказа, че не заслужаваш да бъдеш тук, сред нас. Как можа? Отлична ученичка, председателка на класа, редакторка на училищния вестник, най-добрата в отбора ни по плуване, с куп награди от различни олимпиади и състезания… Ти беше нашата гордост! Защо трябваше да съсипваш всичко? И то така публично?
Крис не отговори. Нямаше и нужда – всички въпроси бяха реторични, и двете го знаеха.
- Училищният съвет реши да бъдеш отстранена. Ще ти бъдем признателни, ако повече не се появяваш тук. Очакваме родителите ти да дойдат утре сутрин. Сега си върви. Дните ти в тази гимназия приключиха.
Струваше й доста усилия да излезе невъзмутимо и да поеме по пътя към класната стая без да позволи на сълзите, които изпълваха очите й, да потекат. Всички в коридора я зяпаха, но тя нямаше да им позволи да я видят унижена, съсипана, разплакана. Никога. Тя преглътна горчилката, гордо повдигна брадичка и ускори крачка. Нима не беше доказала на всички през последните години, че е най-добрата сред тях?
Внезапно обаче го видя. Държеше дневник и куп контролни работи и вероятно се канеше да влезе в час. Макар и в последния момент преди да влезе, той също я забеляза и замръзна на място.
- Добър ден – кимна той хладно, но тъмните му очи искряха от обърканите, противоречиви чувства, които изпитваше – Как мина посещението при директорката?
- Чудесно знаете как – заядливо отвърна тя на учителя по литература и за първи път през този ден си позволи да демонстрира пред някого колко ядосана и засегна се чувства – Ще трябва да напусна, просто не е честно!
- О, съжалявам – прозвуча престорено учуденият му отговор, но след това не й остана длъжен и гневно добави – Но може би си го заслужи!
В миг Крис пожела да каже нещо, но бързо се отказа и погледът й помръкна. Този поглед обаче го уцели болезнено в сърцето и той искрено съжали, че я е наранил. Може би вината за онова, което стана, не беше само нейна, може би… може би той беше този, който трябваше да бъде уволнен и да напусне гимназията, а не тя… Гледаше я така нещастна и въпреки това все така съвършена в своето нещастие. Господи, тя беше толкова красива, че чак болеше да я гледа човек!
Звънецът заби и последните ученици също се прибраха по класните стаи. В миг се оказаха сами в коридора и мълчанието между тях стана още по-напрегнато.
- Да, заслужих си го – прошепна тихо най-сетне тя – Наистина го заслужих. Никога не трябваше да се хващам на онзи смешен бас. Не трябваше да ви причинявам това… Не трябваше да го причинявам и на себе си. Всички те са прави… Аз съм тази, която трябва да си иде. Сбогом!
Тя побягна по коридора, а той остана онемял и загледа след нея. Дори сега, когато я нямаше в ушите му кънтеше отчаянието в нежния й глас, а осезанието му все още беше омагьосано от свежия й, женствен парфюм. Въздъхна и влезе в класната стая. Седна на бюрото, отвори дневника и със строг глас попита:
- Има ли отсъстващи?
- Само номер тринадесети – отвърна някой.
- О, тя вече ще отсъства перманентно – изсмя се злобничко едно от момичетата и приятелките й се присъединиха.
Той хладно я изглежда през очилата си и заяви:
- Очевидно днес сте в чудесно настроение, Силвия. Ще ви дам възможност да ни заразите с него като излезете отпред и разкажете на всички урока за днес.
Усмивката бързо замръзна на лицето на русото момиче и се превърна в отчаяна гримаса. И докато тя мърмореше до дъската каквото успяваше да си спомни, неговите мисли се върнаха назад в миналото…
Първият му ден в гимназията. Преподаваше урок за италианския Ренесанс, но като че ли никой не го слушаше. Беше млад и неопитен учител, затова учениците му правеха всевъзможни номера и просто не го взимаха на сериозно. Той разказваше монотонно и притеснено, гледайки през прозореца, тъй като искрено се страхуваше да погледне към учениците. Те си говореха помежду си, на някои чинове дори играеха карти, чуваше как някои слуша музика… Пое дълбоко дъх и посмя да се обърне. Тогава за първи път я видя. Сивозелени очи, наситени и замечтани. Гледаше право към него и съсредоточено го слушаше, като същевременно мило и окуражително му се усмихваше. Стана му ясно, че единствена тя разбираше неловкото му положение и му съчувстваше.
„Вие можете да се справите! Хайде… Направете го така сякаш само аз ви слушам – аз и вие тук, в класната стая, без никой друг….” сякаш казваха очите й.
Изведнъж почувства прилив на сили и вдъхновение; гласът му стана по-силен и твърд, изправи се, започна да гледа строго невнимаващите и продължи обясненията си с живо жестикулиране. Скоро успя да привлече вниманието на всички и до края на часа беше спечелил и уважението им. Всичко благодарение на нея – сладката, малка брюнетка с красиви очи, която седеше на първия чин. По-късно научи, че тя не само беше най-милото и добродушно създание на света, но също така и най-добрата ученичка, която беше възможно да съществува. Взимаше активно участие, пишеше великолепни съчинения и есета, винаги идваше подготвена, често ставаше по желание. Сам се беше уловил, че чака с нетърпение понеделника и четвъртъка, когато имаше часове с нейния клас. Търсеше си непрекъснато поводи да се виждат – обсъждаха книги в междучасията, даваше й съвети за писмените работи, а истински щастлив беше, когато тя прие предложението му да стане редактор на училищния вестник. Тя го вдъхновяваше, тя му даваше сили, тя го караше да вярва в себе си…
- Извинете… преди десет минути приключих с урока? – прокашля се Силвия.
- Да, извинявай… - сепна се той – Отлично, седни си…
Момичето, както и целия клас, изумено го изгледа, но без да протестира се отправи към мястото си.
- Кой ще е новият урок? – попита някой.
Той се обърна да отговори, но видя празния чин на Кристина и това някак го жегна. Като че ли загуби ентусиазъм да преподава… Вече просто нямаше да бъде същото.
- Извинете ме, трябва да изляза да свърша нещо…
Той се отправи към кабинета на директорката.
- Как беше денят ти, мила? – майката на Крис весело й се усмихна – Днес се прибираш рано, сигурно сте имали свободни часове. Виж, направих ти палачинки!
Крис виновно прехапа устни. Може би трябваше да й каже, този момент беше също толкова добър да го направи, колкото и всеки друг… ако изобщо за такова нещо можеше да има добър момент.
- Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа… - започна тя, поемайки си дълбоко въздух.
Кураж. Само кураж. Тя ще разбере… Трябва да разбере. О, да, вярвай си…
- За какво става дума?
- Помниш ли училищната пиеса, която се проведе тази събота? Казах ти за нея, но ти беше заета и не можа да дойдеш…
- Съжалявам, скъпа. Знам, че си разочарована задето не успях да дойда… Но другия път обещавам да намеря време. Не се безпокой за това – опита се да я успокои – Трябва да прекарваме повече време заедно… О! Станало е четири часа! Съжалявам, мила, утре ще ми кажеш, сега трябва да бързам, имам наистина много важно излизане…
Винаги беше така, откакто се помнеше Крис: имаше най-прекрасната и лъчезарна майка на света, но всъшност почти не се познаваха. Просто живееха заедно. Рядко си говореха. Тя беше вечно заета, вечно по разни срещи и официални вечери. Кариерата беше като че ли най-важното в живота й. Дъщеря й някак си не се вместваше сред топ приоритетите.
- Нали щяхме да прекарваме повече време заедно? – омърлуши се Крис – Наистина трябва да ти кажа какво е станало…
Майка й стоеше пред огледалото и се беше съсредоточила изцяло върху поставянето на очна линия.
- Мила, каквото и да е, това е било просто едно представление и вече е минало…
- Кога за последно си била на мое представление, та да знаеш какво е? – разпали се Крис – Искам да си говорим, трябва ми подкрепата ти… или поне вниманието ти… само веднъж! Защо трябва да е толкова трудно?
Думите й обаче не бяха чути като че ли. Майка й само й се усмихна, докато припряно се обуваше.
- Довечера, скъпа… Довечера наистина ще поговорим. Но послушай ме, наистина няма от какво да се тревожиш – тя тъкмо се претегна към дръжката на вратата.
- Дори ако ти кажа, че се целувах учителя по литература на сцената пред всички ученици и родители?
Ключът падна със звън на пода. Напрегнато мълчание. Сърцето на Крис биеше учестено.
- Разкажи ми всичко за въпросната нощ…
- Трябва да оставите Крис, не я изключвайте! Аз ще напусна…
- За какво, по дяволите, говорите!? – възмутено извика директорката – Кристина си е признала всичко на училищната психоложка. Хванала се е на бас с нейни приятелки и ви е изложила съвсем умишлено. Поведението й е истински позор за тази гимназия, особено като се има предвид каква публичност достигна!
Той помълча известно време, после примирено затвори очи и твърдо заяви:
- Вината всъщност не беше нейна. Аз можех да се отдръпна. При това – много лесно. Но Бог ми е свидетел, аз действително исках да целуна това момиче! Затова не направих нищо. Затова я оставих да ме целува…
Събеседницата му зяпна и постоя така доста дълго време, докато се съвземе достатъчно, за да каже:
- Вие сте полудял… Изобщо не съзнавате какво говорите! Имате ли представа какви биха били последствията за вас, ако действително… Не! Не може да бъде така… Тя ви е направила нещо, омагьосала ви е! – директорката се задъхваше от злоба – Тази малка, проклета… Не, няма да ви оставя да си съсипете кариерата заради нея. Вие сте талантлив учител. Не биха ви взели никъде на работа, ако се разчуе, че сте имали връзка с непълнолетна…!
Той поклати тъжно глава.
- Ние не сме имали връзка. Беше просто целувка… А колкото до това, че ме е омагьосала – вие я познавате нали? Не съм срещал никога по-пленителна млада дама! Такава красавица, с тази спираща дъха усмивка, със смущаващо изразителните очи, дори с това тяло, ако щете! Но тя е просто перфектна… Нима би могъл някой да остане безразличен към такава красота? Признавам, че съм прекарал не една или две нощи в мисли за това момиче.
- Замълчете! – извика тя, почти изпаднала в истерия – Не мога да ви слушам… и не искам да ви слушам!
- Ще ме чуете – настоя той - Ще чуете цялата история за онази нощ…
- Бяхме приготвяли декорите дълго време, после тя ми поиска услуга…
- Помолих го да ми помогне с репликите…
- Тя беше облечена с великолепна синя рокля, в средновековен стил, и изглеждаше зашеметяващо…
- Той беше толкова елегантен в черния си костюм…
- Радвах се дори на простичкото удоволствие да слушам прекрасния й глас…
- Мислех се, че ако ме погледне още веднъж така с тези черни очи, просто ще си забравя всички реплики…
- Телефонът ми звънна и излязох за малко…
- Той ме остави за момент сама, тогава се появи Силвия и някак си ме убеди да се хванем на бас за това дали имам куража да го целуна…
- Оказа се, че някой е объркал номера и аз се върнах…
- Цялата треперех, защото всъщност отдавна исках да го целуна…
- Тя ме гледаше развълнувана и в момента, в които погледите ни се срещнаха, аз знаех, че тя ще ме целуне…
- Доближих се, повдигнах се на пръсти и го целунах…
- Можех да се отдръпна, но не го направих…
- Можех да се откажа от баса, но не го направих…
- Беше най-прекрасната целувка в живота ми…
- Беше първата целувка в живота ми…
- Изведнъж усетих, че завесата се е вдигнала…
- Той рязко се отдръпна и тогава видях, че всички ни гледат…
- Уплаших се от себе си и обвиних нея пред всички…
- Съвсем справедливо ми поиска сметка защо съм го целунала…
- Тя се разстрои и избяга…
- Не можах да понеса срама и си тръгнах…
- Щеше ми се да я бях последвал…
- Щеше ми се да бях останала да му обясня…
- Силвия дойде и ми разказа как двете се хванали на бас дали Крис ще посмее да ме целуне пред всички…
- Силвия ми се обади да ми каже, че са вдигнали завесите погрешка…
- Каза ми как Крис се хвалела, че никой не можел да й устои, дори аз нямало да мога…
- Каза ми как той след това ме е обвинявал и обиждал заради това, което съм направила…
- Не исках да повярвам…
- Щеше ми се да умра…
- Вината за всичко беше моя…
- Само аз съм виновна…
Крис прекара следобеда в стаята си. След като сподели с майка си цялата история, тя я наказа да не излиза навън, а по-късно през деня я уведоми, че на следващата сутрин ще я изпрати при баща й в столицата. Сподели, че не можела да понесе срама и клюките, затова било най-добре да я изпрати някъде далеч, докато положението се поуспокои и хората забравят. После й изнесе лекция по морал и това какво е подходящото държание и кое е недопустимото за една млада дама.
Само че Крис не искаше да е дама. Просто си искаше стария живот обратно… А беше невъзможно. Нещата никога нямаше да са същите. Въздъхна. Знаеше, че всички я обсъждат и репутацията й в училище е съсипана, вече я знаеха като „оная дето редактира вестника, понеже го прави с даскала по литература”.
- Не мога да повярвам! – поклати глава майка й – Точно ти, която винаги си била толкова послушна и изпълнителна, толкова добра, толкова разумна… Защо стана така? Не може просто така да си се хванала на този безумен облог.
Крис не отговори, тъй като не можеше да признае пред майка си, че самата тя си задава същия въпрос от онази нощ насам и все още не можеше да си отговори логично. Какво всъщност се случи? В кой момент точно спря да може да се контролира? Той беше последният човек на света, с когото искаше да си развали отношенията. Наистина го харесваше много. Може би дори твърде много. Беше млад, учен човек, изпълнен с мечти и идеали, с душа на артист и богато въображение, талантлив, толкова различен от всички… Познатите й момчета й изглеждаха като недорасли хлапета до него. Често се оплакваше, че мисли за него, за това какво би казал той за това, какво би си помислил за онова, какво щеше да направи в тази или онази ситуация… Когато започна да се занимава с училищния вестник, се превърна в най-щастливото момиче на света. Не вървеше, а просто летеше по коридорите в междучасията, броейки минутите докато го види. Учеше и се стараеше много, за да го впечатли. Мнението му наистина значеше много за нея. Беше й сякаш най-добрият приятел, въпреки голямата разлика в годините. Но никога досега не беше се замисляла достатъчно сериозно нито защо го харесва толкова много, нито защо прави всички тези неща за него. Пак се замисли за това как се чувстваше, когато беше в негово присъствие. Цялата се разтреперваше, сърцето й бясно биеше, не можеше да мисли разумно…
- Мисля, че съм влюбена в него – дори не усети как изказа на глас мислите си. Огледа се ужасено.
За щастие, майка й вече беше излязла от стаята.
Крис погледна телефона. Вдигна го неуверено, подържа слушалката известно време, после я постави внимателно образно.
„Не се надявай излишно, малката. Последното нещо, което иска той сега, е да говори с онази, която му съсипа името пред всички…”
Той внимателно опаковаше нещата си. Колкото по-бързо заминеше от този град, толкова по-добре за всички. Крис щеше да остане и да си продължи образованието в гимназията. С времето съучениците й щяха да забравят – такива бяха децата. Той щеше да е далеч и нямаше да я притеснява никога вече с присъствието си. И все пак… някак си не беше редно нещата да приключат така. Не искаше тя да го мрази, нито да остане с погрешни впечатления. Затова реши да й напише писмо:
„Скъпа Крис,
Искрено съжалявам за всичко, което ти причиних. Припомням си онази нощ отново и отново, ще ми се да можех да върна сега времето назад и да се бях отдръпнал, да не бях отвръщал на целувката ти. Ще ми се да не бях те обвинявал за всичко, което се случи. Ще ми се да бях постъпил разумно… Ще ми се да ми простиш…
Но знаеш ли, всъщност дори не го заслужавам. Да, не заслужавам твоята прошка. И знаеш ли защо? Защото аз съм просто един лицемер и страхливец… Всъщност изобщо не съжалявам, че те целунах. Да, правилно го прочете – НЕ съжалявам! Това беше най-красивото нещо, което ми се е слувало някога. Беше прекрасно… съвършено… Колкото и пъти да върнех времето, все щях да постъпвам по същия начин – нима бих могъл иначе? Не и с теб. Не знаеш как се чувствам, когато съм близо до теб… Никога преди не съм изпитвал нещо подобно, толкова силно и разтърсващо. Обичам те, Крис. Знам, че не е това, което очакваше да прочетеш… Но въпреки всичко искам да го знаеш. Аз никога няма да те забравя…
Бъди щастлива!”
След като го редактира и преписа на чисто, той сложи писмото в плик и излезе навън, насочвайки се към най-близката пощенска кутия. Тъкмо когато се канеше да го пусне, той се разколеба.
„Какъв е смисълът, друже мой? На нея няма да й пука… Тя е истинска принцеса, толкова великолепна и идеална, би могла да има всеки… А кой си ти, та искаш да бъдеш с нея? Да, обичаш я, но нима не я обичат и половината момчета от гимназията й…? Те са на нейните години, толкова по-подходящи от теб. Вие идвате от различни светове! Нямаш шанс…”
Ядоса се. Сълзите го задавиха и той яростно разкъса така старателно направеното писмо, сякаш то му беше виновно за нещо… Прибра го в джоба си, после бързо си отиде вкъщи и взе куфарите. Поръча си такси, което само след няколко минути пристигна пред дома му. Докато излизаше, чу телефонът да звъни. Реши да не му обръща внимание, но у него се породи слабата надежда, че все пак това може да е Крис, и той се затича да вдигне.
- Ало?
Мълчание.
- Ало?
Отсрещната страна затвори…
„Всичко свърши…” помисли си той, убивайки и последния лъч надежда. Качи се в таксито.
„Сбогом, Крис… Сбогом завинаги!”
„О, Боже, ама ти наистина си била страхливка…” каза си с презрение, след като затвори слушалката уплашено.
„Всъщност така е най-добре, знаеш го… Добре де, ама все пак, ако той…?”
Отново вдигна телефона и натисна копчето за повторно набиране. Свободно… Вдигна телефонен секретар този път.
- Здравейте… Аз… - заекна тя, „Ух, ама че си тъпа…!” – Аз исках само да… - „По-добре измисли нещо и то бързо, стига си се излагала!” – …да ви кажа, че утре заминавам за столицата и едва ли вече ще се видим – „Ти да не би пък да си мислеше, че той иска да те види?” – Сбогом… Сбогом завинаги!
Този разказ няма щастлив край, тъй като е посветен на всички онези хора, които се страхуват от щастливия край… Никога не премълчавайте чувствата си към някого, никога не се страхувайте и не се срамувайте от тях. Защото това тук е просто една измислена история, но тя е достатъчно реална, за да бъде Вашата история! Не отлагайте „Обичам те” за утре, защото утре може да бъде вече твърде късно. Не се страхувайте, че може да се разочаровате от отказа, който почите ако не успеете, защото просто не опитате ли, вие сте наистина обречени. Днес, тук, сега – това е животът! Човек заслужава да се бори за своето щастие!
* Специално и за рожденника Axel - ЧРД!
* Поздрав и за elion (pink_angel) – обичам те!
С поглед вперен през прозореца, тя стоеше неподвижна и мълчалива, а последните лъчи на залязващото слънце придаваха на кестенявата й коса червеникаво-златисти оттенъци. Гласовете в класната стая бяха притихнали, въпреки че имаше междучасие. Тя усещаше погледите, вперени в гърба й – едни любопитни, други завистливи, трети открито презрителни – но не трепваше пред тях, а продължаваше да стои все така, с изправената и грациозна стойка на принцеса. Никой не би могъл да отгатне какво става в душата й…
„Скандал… Наистина такъв срам… Беше най-добрата в класа, но сега ще я изключат от гимназията. А тя се прави, че нищо не е станало…” чу тих шепот тя, но в момента, в който бавно се обърна и се отправи към чина си, гласът смутено заглъхна, ала Крис дори не погледна притежателката му. Нека говорят. Нима можеха да разберат? Въздъхна тихо.
Вратата на класната стая се отвори и с периферното си зрение тя разпозна фигурата на директорката.
- Кристина, ела с мен в кабинета ми.
Искаше й се да захвърли маската на безразличие, да подреди тази злобна жена, която се канеше така несправедливо да провали бъдещето й, както заслужава. Но не можеше да си го позволи. Контрол. Самодисциплина. Послушание. Как й се щеше в този миг да не бяха това нещата, на които я бяха учили винаги. Импулсивността обаче беше немислима. Без емоции. Винаги без емоции. Стана бавно и последва ниската, пълна жена до дирекцията.
- Затвори вратата и седни.
„Сигурно така се чувстват осъдените, когато чуят решетката на килията да хлопва зад гърба им”, помисли си Крис, докато се разполагаше на малкото, неудобно столче. Когато погледите на двете се срещнаха, тя почти осезаемо усещаше омразата на събеседницата си. Дори и това да я уплаши, не трепна, не сведе свенливо очи, не се изчерви.
- Знаеш защо си тук, нали?
Кимна бавно. Другата обаче повдигна вежди в очакване и Крис трябваше с подчертано безразличие да добави:
- Искате да ме уведомите, че ще бъда изключена заради недопустимо поведение.
Директорката се ядоса. Как смееше това момиче така спокойно да говори за срама, на който беше подложила всички? Стоеше тук високомерна и надменна, сякаш нищо не се беше случило. Всъщност никога не я беше харесвала истински. Имаше нещо в това момиче, което просто предизвикваше антипатията й; винаги толкова спокойна и съвършена, толкова красива, с такова невероятно излъчване, изглеждаше така дяволски добре, че дори грозната училищна униформа й стоеше прелестно. И ето, че не сгреши за нея.
- „Недопустимо” е твърде мек епитет за твоята постъпка – каза тя намръщено – Ти доказа, че не заслужаваш да бъдеш тук, сред нас. Как можа? Отлична ученичка, председателка на класа, редакторка на училищния вестник, най-добрата в отбора ни по плуване, с куп награди от различни олимпиади и състезания… Ти беше нашата гордост! Защо трябваше да съсипваш всичко? И то така публично?
Крис не отговори. Нямаше и нужда – всички въпроси бяха реторични, и двете го знаеха.
- Училищният съвет реши да бъдеш отстранена. Ще ти бъдем признателни, ако повече не се появяваш тук. Очакваме родителите ти да дойдат утре сутрин. Сега си върви. Дните ти в тази гимназия приключиха.
Струваше й доста усилия да излезе невъзмутимо и да поеме по пътя към класната стая без да позволи на сълзите, които изпълваха очите й, да потекат. Всички в коридора я зяпаха, но тя нямаше да им позволи да я видят унижена, съсипана, разплакана. Никога. Тя преглътна горчилката, гордо повдигна брадичка и ускори крачка. Нима не беше доказала на всички през последните години, че е най-добрата сред тях?
Внезапно обаче го видя. Държеше дневник и куп контролни работи и вероятно се канеше да влезе в час. Макар и в последния момент преди да влезе, той също я забеляза и замръзна на място.
- Добър ден – кимна той хладно, но тъмните му очи искряха от обърканите, противоречиви чувства, които изпитваше – Как мина посещението при директорката?
- Чудесно знаете как – заядливо отвърна тя на учителя по литература и за първи път през този ден си позволи да демонстрира пред някого колко ядосана и засегна се чувства – Ще трябва да напусна, просто не е честно!
- О, съжалявам – прозвуча престорено учуденият му отговор, но след това не й остана длъжен и гневно добави – Но може би си го заслужи!
В миг Крис пожела да каже нещо, но бързо се отказа и погледът й помръкна. Този поглед обаче го уцели болезнено в сърцето и той искрено съжали, че я е наранил. Може би вината за онова, което стана, не беше само нейна, може би… може би той беше този, който трябваше да бъде уволнен и да напусне гимназията, а не тя… Гледаше я така нещастна и въпреки това все така съвършена в своето нещастие. Господи, тя беше толкова красива, че чак болеше да я гледа човек!
Звънецът заби и последните ученици също се прибраха по класните стаи. В миг се оказаха сами в коридора и мълчанието между тях стана още по-напрегнато.
- Да, заслужих си го – прошепна тихо най-сетне тя – Наистина го заслужих. Никога не трябваше да се хващам на онзи смешен бас. Не трябваше да ви причинявам това… Не трябваше да го причинявам и на себе си. Всички те са прави… Аз съм тази, която трябва да си иде. Сбогом!
Тя побягна по коридора, а той остана онемял и загледа след нея. Дори сега, когато я нямаше в ушите му кънтеше отчаянието в нежния й глас, а осезанието му все още беше омагьосано от свежия й, женствен парфюм. Въздъхна и влезе в класната стая. Седна на бюрото, отвори дневника и със строг глас попита:
- Има ли отсъстващи?
- Само номер тринадесети – отвърна някой.
- О, тя вече ще отсъства перманентно – изсмя се злобничко едно от момичетата и приятелките й се присъединиха.
Той хладно я изглежда през очилата си и заяви:
- Очевидно днес сте в чудесно настроение, Силвия. Ще ви дам възможност да ни заразите с него като излезете отпред и разкажете на всички урока за днес.
Усмивката бързо замръзна на лицето на русото момиче и се превърна в отчаяна гримаса. И докато тя мърмореше до дъската каквото успяваше да си спомни, неговите мисли се върнаха назад в миналото…
Първият му ден в гимназията. Преподаваше урок за италианския Ренесанс, но като че ли никой не го слушаше. Беше млад и неопитен учител, затова учениците му правеха всевъзможни номера и просто не го взимаха на сериозно. Той разказваше монотонно и притеснено, гледайки през прозореца, тъй като искрено се страхуваше да погледне към учениците. Те си говореха помежду си, на някои чинове дори играеха карти, чуваше как някои слуша музика… Пое дълбоко дъх и посмя да се обърне. Тогава за първи път я видя. Сивозелени очи, наситени и замечтани. Гледаше право към него и съсредоточено го слушаше, като същевременно мило и окуражително му се усмихваше. Стана му ясно, че единствена тя разбираше неловкото му положение и му съчувстваше.
„Вие можете да се справите! Хайде… Направете го така сякаш само аз ви слушам – аз и вие тук, в класната стая, без никой друг….” сякаш казваха очите й.
Изведнъж почувства прилив на сили и вдъхновение; гласът му стана по-силен и твърд, изправи се, започна да гледа строго невнимаващите и продължи обясненията си с живо жестикулиране. Скоро успя да привлече вниманието на всички и до края на часа беше спечелил и уважението им. Всичко благодарение на нея – сладката, малка брюнетка с красиви очи, която седеше на първия чин. По-късно научи, че тя не само беше най-милото и добродушно създание на света, но също така и най-добрата ученичка, която беше възможно да съществува. Взимаше активно участие, пишеше великолепни съчинения и есета, винаги идваше подготвена, често ставаше по желание. Сам се беше уловил, че чака с нетърпение понеделника и четвъртъка, когато имаше часове с нейния клас. Търсеше си непрекъснато поводи да се виждат – обсъждаха книги в междучасията, даваше й съвети за писмените работи, а истински щастлив беше, когато тя прие предложението му да стане редактор на училищния вестник. Тя го вдъхновяваше, тя му даваше сили, тя го караше да вярва в себе си…
- Извинете… преди десет минути приключих с урока? – прокашля се Силвия.
- Да, извинявай… - сепна се той – Отлично, седни си…
Момичето, както и целия клас, изумено го изгледа, но без да протестира се отправи към мястото си.
- Кой ще е новият урок? – попита някой.
Той се обърна да отговори, но видя празния чин на Кристина и това някак го жегна. Като че ли загуби ентусиазъм да преподава… Вече просто нямаше да бъде същото.
- Извинете ме, трябва да изляза да свърша нещо…
Той се отправи към кабинета на директорката.
- Как беше денят ти, мила? – майката на Крис весело й се усмихна – Днес се прибираш рано, сигурно сте имали свободни часове. Виж, направих ти палачинки!
Крис виновно прехапа устни. Може би трябваше да й каже, този момент беше също толкова добър да го направи, колкото и всеки друг… ако изобщо за такова нещо можеше да има добър момент.
- Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа… - започна тя, поемайки си дълбоко въздух.
Кураж. Само кураж. Тя ще разбере… Трябва да разбере. О, да, вярвай си…
- За какво става дума?
- Помниш ли училищната пиеса, която се проведе тази събота? Казах ти за нея, но ти беше заета и не можа да дойдеш…
- Съжалявам, скъпа. Знам, че си разочарована задето не успях да дойда… Но другия път обещавам да намеря време. Не се безпокой за това – опита се да я успокои – Трябва да прекарваме повече време заедно… О! Станало е четири часа! Съжалявам, мила, утре ще ми кажеш, сега трябва да бързам, имам наистина много важно излизане…
Винаги беше така, откакто се помнеше Крис: имаше най-прекрасната и лъчезарна майка на света, но всъшност почти не се познаваха. Просто живееха заедно. Рядко си говореха. Тя беше вечно заета, вечно по разни срещи и официални вечери. Кариерата беше като че ли най-важното в живота й. Дъщеря й някак си не се вместваше сред топ приоритетите.
- Нали щяхме да прекарваме повече време заедно? – омърлуши се Крис – Наистина трябва да ти кажа какво е станало…
Майка й стоеше пред огледалото и се беше съсредоточила изцяло върху поставянето на очна линия.
- Мила, каквото и да е, това е било просто едно представление и вече е минало…
- Кога за последно си била на мое представление, та да знаеш какво е? – разпали се Крис – Искам да си говорим, трябва ми подкрепата ти… или поне вниманието ти… само веднъж! Защо трябва да е толкова трудно?
Думите й обаче не бяха чути като че ли. Майка й само й се усмихна, докато припряно се обуваше.
- Довечера, скъпа… Довечера наистина ще поговорим. Но послушай ме, наистина няма от какво да се тревожиш – тя тъкмо се претегна към дръжката на вратата.
- Дори ако ти кажа, че се целувах учителя по литература на сцената пред всички ученици и родители?
Ключът падна със звън на пода. Напрегнато мълчание. Сърцето на Крис биеше учестено.
- Разкажи ми всичко за въпросната нощ…
- Трябва да оставите Крис, не я изключвайте! Аз ще напусна…
- За какво, по дяволите, говорите!? – възмутено извика директорката – Кристина си е признала всичко на училищната психоложка. Хванала се е на бас с нейни приятелки и ви е изложила съвсем умишлено. Поведението й е истински позор за тази гимназия, особено като се има предвид каква публичност достигна!
Той помълча известно време, после примирено затвори очи и твърдо заяви:
- Вината всъщност не беше нейна. Аз можех да се отдръпна. При това – много лесно. Но Бог ми е свидетел, аз действително исках да целуна това момиче! Затова не направих нищо. Затова я оставих да ме целува…
Събеседницата му зяпна и постоя така доста дълго време, докато се съвземе достатъчно, за да каже:
- Вие сте полудял… Изобщо не съзнавате какво говорите! Имате ли представа какви биха били последствията за вас, ако действително… Не! Не може да бъде така… Тя ви е направила нещо, омагьосала ви е! – директорката се задъхваше от злоба – Тази малка, проклета… Не, няма да ви оставя да си съсипете кариерата заради нея. Вие сте талантлив учител. Не биха ви взели никъде на работа, ако се разчуе, че сте имали връзка с непълнолетна…!
Той поклати тъжно глава.
- Ние не сме имали връзка. Беше просто целувка… А колкото до това, че ме е омагьосала – вие я познавате нали? Не съм срещал никога по-пленителна млада дама! Такава красавица, с тази спираща дъха усмивка, със смущаващо изразителните очи, дори с това тяло, ако щете! Но тя е просто перфектна… Нима би могъл някой да остане безразличен към такава красота? Признавам, че съм прекарал не една или две нощи в мисли за това момиче.
- Замълчете! – извика тя, почти изпаднала в истерия – Не мога да ви слушам… и не искам да ви слушам!
- Ще ме чуете – настоя той - Ще чуете цялата история за онази нощ…
- Бяхме приготвяли декорите дълго време, после тя ми поиска услуга…
- Помолих го да ми помогне с репликите…
- Тя беше облечена с великолепна синя рокля, в средновековен стил, и изглеждаше зашеметяващо…
- Той беше толкова елегантен в черния си костюм…
- Радвах се дори на простичкото удоволствие да слушам прекрасния й глас…
- Мислех се, че ако ме погледне още веднъж така с тези черни очи, просто ще си забравя всички реплики…
- Телефонът ми звънна и излязох за малко…
- Той ме остави за момент сама, тогава се появи Силвия и някак си ме убеди да се хванем на бас за това дали имам куража да го целуна…
- Оказа се, че някой е объркал номера и аз се върнах…
- Цялата треперех, защото всъщност отдавна исках да го целуна…
- Тя ме гледаше развълнувана и в момента, в които погледите ни се срещнаха, аз знаех, че тя ще ме целуне…
- Доближих се, повдигнах се на пръсти и го целунах…
- Можех да се отдръпна, но не го направих…
- Можех да се откажа от баса, но не го направих…
- Беше най-прекрасната целувка в живота ми…
- Беше първата целувка в живота ми…
- Изведнъж усетих, че завесата се е вдигнала…
- Той рязко се отдръпна и тогава видях, че всички ни гледат…
- Уплаших се от себе си и обвиних нея пред всички…
- Съвсем справедливо ми поиска сметка защо съм го целунала…
- Тя се разстрои и избяга…
- Не можах да понеса срама и си тръгнах…
- Щеше ми се да я бях последвал…
- Щеше ми се да бях останала да му обясня…
- Силвия дойде и ми разказа как двете се хванали на бас дали Крис ще посмее да ме целуне пред всички…
- Силвия ми се обади да ми каже, че са вдигнали завесите погрешка…
- Каза ми как Крис се хвалела, че никой не можел да й устои, дори аз нямало да мога…
- Каза ми как той след това ме е обвинявал и обиждал заради това, което съм направила…
- Не исках да повярвам…
- Щеше ми се да умра…
- Вината за всичко беше моя…
- Само аз съм виновна…
Крис прекара следобеда в стаята си. След като сподели с майка си цялата история, тя я наказа да не излиза навън, а по-късно през деня я уведоми, че на следващата сутрин ще я изпрати при баща й в столицата. Сподели, че не можела да понесе срама и клюките, затова било най-добре да я изпрати някъде далеч, докато положението се поуспокои и хората забравят. После й изнесе лекция по морал и това какво е подходящото държание и кое е недопустимото за една млада дама.
Само че Крис не искаше да е дама. Просто си искаше стария живот обратно… А беше невъзможно. Нещата никога нямаше да са същите. Въздъхна. Знаеше, че всички я обсъждат и репутацията й в училище е съсипана, вече я знаеха като „оная дето редактира вестника, понеже го прави с даскала по литература”.
- Не мога да повярвам! – поклати глава майка й – Точно ти, която винаги си била толкова послушна и изпълнителна, толкова добра, толкова разумна… Защо стана така? Не може просто така да си се хванала на този безумен облог.
Крис не отговори, тъй като не можеше да признае пред майка си, че самата тя си задава същия въпрос от онази нощ насам и все още не можеше да си отговори логично. Какво всъщност се случи? В кой момент точно спря да може да се контролира? Той беше последният човек на света, с когото искаше да си развали отношенията. Наистина го харесваше много. Може би дори твърде много. Беше млад, учен човек, изпълнен с мечти и идеали, с душа на артист и богато въображение, талантлив, толкова различен от всички… Познатите й момчета й изглеждаха като недорасли хлапета до него. Често се оплакваше, че мисли за него, за това какво би казал той за това, какво би си помислил за онова, какво щеше да направи в тази или онази ситуация… Когато започна да се занимава с училищния вестник, се превърна в най-щастливото момиче на света. Не вървеше, а просто летеше по коридорите в междучасията, броейки минутите докато го види. Учеше и се стараеше много, за да го впечатли. Мнението му наистина значеше много за нея. Беше й сякаш най-добрият приятел, въпреки голямата разлика в годините. Но никога досега не беше се замисляла достатъчно сериозно нито защо го харесва толкова много, нито защо прави всички тези неща за него. Пак се замисли за това как се чувстваше, когато беше в негово присъствие. Цялата се разтреперваше, сърцето й бясно биеше, не можеше да мисли разумно…
- Мисля, че съм влюбена в него – дори не усети как изказа на глас мислите си. Огледа се ужасено.
За щастие, майка й вече беше излязла от стаята.
Крис погледна телефона. Вдигна го неуверено, подържа слушалката известно време, после я постави внимателно образно.
„Не се надявай излишно, малката. Последното нещо, което иска той сега, е да говори с онази, която му съсипа името пред всички…”
Той внимателно опаковаше нещата си. Колкото по-бързо заминеше от този град, толкова по-добре за всички. Крис щеше да остане и да си продължи образованието в гимназията. С времето съучениците й щяха да забравят – такива бяха децата. Той щеше да е далеч и нямаше да я притеснява никога вече с присъствието си. И все пак… някак си не беше редно нещата да приключат така. Не искаше тя да го мрази, нито да остане с погрешни впечатления. Затова реши да й напише писмо:
„Скъпа Крис,
Искрено съжалявам за всичко, което ти причиних. Припомням си онази нощ отново и отново, ще ми се да можех да върна сега времето назад и да се бях отдръпнал, да не бях отвръщал на целувката ти. Ще ми се да не бях те обвинявал за всичко, което се случи. Ще ми се да бях постъпил разумно… Ще ми се да ми простиш…
Но знаеш ли, всъщност дори не го заслужавам. Да, не заслужавам твоята прошка. И знаеш ли защо? Защото аз съм просто един лицемер и страхливец… Всъщност изобщо не съжалявам, че те целунах. Да, правилно го прочете – НЕ съжалявам! Това беше най-красивото нещо, което ми се е слувало някога. Беше прекрасно… съвършено… Колкото и пъти да върнех времето, все щях да постъпвам по същия начин – нима бих могъл иначе? Не и с теб. Не знаеш как се чувствам, когато съм близо до теб… Никога преди не съм изпитвал нещо подобно, толкова силно и разтърсващо. Обичам те, Крис. Знам, че не е това, което очакваше да прочетеш… Но въпреки всичко искам да го знаеш. Аз никога няма да те забравя…
Бъди щастлива!”
След като го редактира и преписа на чисто, той сложи писмото в плик и излезе навън, насочвайки се към най-близката пощенска кутия. Тъкмо когато се канеше да го пусне, той се разколеба.
„Какъв е смисълът, друже мой? На нея няма да й пука… Тя е истинска принцеса, толкова великолепна и идеална, би могла да има всеки… А кой си ти, та искаш да бъдеш с нея? Да, обичаш я, но нима не я обичат и половината момчета от гимназията й…? Те са на нейните години, толкова по-подходящи от теб. Вие идвате от различни светове! Нямаш шанс…”
Ядоса се. Сълзите го задавиха и той яростно разкъса така старателно направеното писмо, сякаш то му беше виновно за нещо… Прибра го в джоба си, после бързо си отиде вкъщи и взе куфарите. Поръча си такси, което само след няколко минути пристигна пред дома му. Докато излизаше, чу телефонът да звъни. Реши да не му обръща внимание, но у него се породи слабата надежда, че все пак това може да е Крис, и той се затича да вдигне.
- Ало?
Мълчание.
- Ало?
Отсрещната страна затвори…
„Всичко свърши…” помисли си той, убивайки и последния лъч надежда. Качи се в таксито.
„Сбогом, Крис… Сбогом завинаги!”
„О, Боже, ама ти наистина си била страхливка…” каза си с презрение, след като затвори слушалката уплашено.
„Всъщност така е най-добре, знаеш го… Добре де, ама все пак, ако той…?”
Отново вдигна телефона и натисна копчето за повторно набиране. Свободно… Вдигна телефонен секретар този път.
- Здравейте… Аз… - заекна тя, „Ух, ама че си тъпа…!” – Аз исках само да… - „По-добре измисли нещо и то бързо, стига си се излагала!” – …да ви кажа, че утре заминавам за столицата и едва ли вече ще се видим – „Ти да не би пък да си мислеше, че той иска да те види?” – Сбогом… Сбогом завинаги!
Този разказ няма щастлив край, тъй като е посветен на всички онези хора, които се страхуват от щастливия край… Никога не премълчавайте чувствата си към някого, никога не се страхувайте и не се срамувайте от тях. Защото това тук е просто една измислена история, но тя е достатъчно реална, за да бъде Вашата история! Не отлагайте „Обичам те” за утре, защото утре може да бъде вече твърде късно. Не се страхувайте, че може да се разочаровате от отказа, който почите ако не успеете, защото просто не опитате ли, вие сте наистина обречени. Днес, тук, сега – това е животът! Човек заслужава да се бори за своето щастие!
black_lady
22 Ное 2007 г.
Коментари: 9
MiMcHeToOo #1, 22 Ное 2007 г.
Just black_lady, не мисля, че има какво повече да се каже.
Shemet_ #2, 22 Ное 2007 г.
мммз прочетох го преди много време и ми беше харесало много
black_lady #3, 24 Ное 2007 г.
Качен е с доста голямо закъснение, но няма значение - важно е, че най-сетне вече е и тук
nowhere #4, 26 Ное 2007 г.
Доста време седях пред екрана....нямам какво да напиша...а тука в интернет, освен едно "браво" да кажа, друго няма какво да направя,а ми се струва толкова слабо това "браво"...просто всеки път когато прочета нещо на черната дама и оставам дълго време замислен...
dafi_bs #5, 26 Ное 2007 г.
не се страхувам от щастливия край, но мисля, че този разказ е за мен ... винаги съм харесвала какво пише черната дама и мисля,че това доказва, че нещата й са хубави...
ViZzZ #6, 28 Ное 2007 г.
oh as nqmam kakvo da kaja mislq che e prosto prekrasno
_Ana_Carenina_ #7, 29 Дек 2007 г.
невероятно,прекрасно...валидно за всяко време..И всичко с такова съвършенство...Поздравявам те,наистина пишеш страхотно..
Dianka #8, 20 Яну 2008 г.
nqmam dumi!!!raz4uvstva me!!! kakvoto i da kaja nqma da e dostat14no za da opi6e kolko prekrasen e tozi razkaz!!!
maqdimi #9, 13 Мар 2008 г.
nqmam dumi......prosto onemqh za mig.....po-dobar i 4uvstven razkaz ne sam 4ela.razli4ni 4uvstva preminavaha v du6ata mi i pak se ubedih,4e za onazi istinska lubov nqma pregradi.....ponqkoga horata ne mogat da ni razberat,no onazi 4ista lubov vinagi si q nosim dalboko v nas i tq e onazi sila,koqto prelomqva vremeto i ostava zavinagi da ni napomnq kolko 4ist moje da bade samo onzi 4ovek,koito uspee da useti polaha na onova nai-varhovno 4uvstvo.ne zatvarqite nikoga sarceto si za obi4,za6toto bez neq sveta e stusen i adski fal6if."LUBOVTA E KATO VQTARA,NE MOJE6 DA Q DOKOSNE6,NO Q 4UVSTVA6".Badete borbeni i ne se predavaite....taka,kakto az nqma da se predam,za6toto vse o6te vqrvam,4e tazi pateka...otapkanata pate na lubovta vse vodi kam onazi lubov,koqto e 4ista kato detskata salza.pozdravleniq i pregradki ot men