Неочаквано щастие - II част

Венета не знаеше как да разтълкува това, което се случи. В нея се бореха противоречиви чувства. Но повярва на думите на Мартo и очите и се напълниха със съзли. За него това беше просто нещо моментно, което не означава нищо...
Тя не успя да задържи сълзите си, седна на тротоара и наведе глава, за да скрие мъката си.
Само след няколко минути Добо се доближи до нея и с неразбиране попита:
- Какво се е случило? Къде отиде Марто?
- Аз...Аз го обичам ! – едва успя да промълви през сълзи Венета. Този път не се сдържа.
После сподели цялата истина от самото начало с най-добрия приятел на момчето, което обичаше безумно.
- Трябва да му разкажеш всичко. Така, както направи сега. Защо не му обясни по-рано? Та ти си влюбена в него повече от година. Намери го и поговорете още тази нощ. – посъветва я Добромир.
През това време Мартин се караше с майка си, която се опитваше да му забрани да се вижда толкова често с баща си.
- Не, няма да ми причиниш това! – крещеше Марти.
- Така ли? Аз съм ти майка и мисля за твоето добро. Не знаш как стоят нещата в действителност.
- Как? Как стоят нещата, мамо? Не успя да контролираш първичните си желания към онзи, с когото излизаш? При това е 5 години по-малък от теб. Върви при него и... – той спря и едва тогава осъзна какво беше казал.
Със сила трясна входната врата и излезе.
Няколко метра по-надолу той едва не се сблъска с Венета.
- Искам да поговоря с теб. – промълви неспокойно тя.
- Остави ме. Сега...не мога.
Това бяха думите, които сякаш пронизаха душата на влюбеното момиче. От очите и отново потекоха сълзи и тя дълго гледа към Мартин, както при тяхното запознанство.
После скръсти ръце и бавно се запъти към вкъщи с още по-натежало сърце и хиляди въпроси, на които не можеше да намери отговор. А може би и с изгубена надежда...
- Може ли тази вечер да спя у вас? – Мартин отново се бе върнал в пицарията, за да потърси помощ от приятеля си.
- Марто, какво ти е? Не изпитваш ли и ти същите чувства към Вени? Нали сподели, че тя те привлича не само като приятел?
Мартин гледаше Добромир и не разбираше думите му.
- Защо? Как така същите чувства? – попита учуден той.
- Ама тя... не говори ли сега с нея? – отвърна със същото недоумение Добо.
След кратка пауза двамата започнаха един дълъг разковор, в който Добромир разказа на Марти всичко, което беше споделила Венета.
Обясни му как тя го харесвала от година, как не се решавала да се запознае с него, а и той имал приятелка…
- Аз съм голям глупак. – ядоса се на себе си Марто. – Това момиче се появи в живота ми и аз отново изпитах щастие. С нея винаги ми е било лесно да говоря, но аз пак се страхувах да споделям всичко. Не исках да изглеждам толкова слаб. А тя... Тя е толкова лъчезарна...
- Не знам, приятел, но аз мисля, че тя се опитва да бъде силна и за двама ви. Просто иска да мислиш по малко за проблемите си. – прекъсно го Добромир.
- Не знам, ама.... Аз...Аз до скоро не си давах сметка, че се влюбвам в нея. Сякаш не исках да го призная сам пред себе си. А всеки път когато я виждам, когато я докосвам....
- Ей, ей, това трябва да го кажеш на нея – усмихна се Добо.
- Прав си. Леле, аз наистина съм идиот. Като идвах тук едва не я прегазих. Бях толкова ядосан...
- Защо? – Добо отново прекъсна думите на Мартин.
- Скарах се за пореден път с майка си. Но май прекалих... Както и да е. После ще се тревожа за това. Сега трябва да намеря Венета. Как мислиш – късно ли е вече да я потърся в тях?
- Ха-ха ! – развесели се Добромир и потупа приятеля си по рамото. – За любовта няма никакви ограничения. Уха, започнах да ставам много романтичен и аз. Хи-хи!
Та...мисълта ми беше...Веднага я потърси, защото тя си тръгна много неспокойна оттук. По-добре да се разберете още тази вечер.
- Отново си прав. Пък и аз искам да я видя... Не мога да чакам. А...и да стискаш палци, нали? – Марти се усмихна, благодари на Добромир, после побърза да намери Вени, за да и признае своите чувства, след като вече ги призна пред себе си.
- Да, моля? – на вратата на апартамента на Венета се показа майка и.
- Вени вкъщи ли е? – попита малко смутено Марто.
- Един момент да я извикам.
След няколко секунди Вени седеше пред Мартин.
- Вени, аз... Трябва да поговорим. Искам да ти кажа...
- Сега не мога, Мартине. Нашите са си вкъщи и не е удобно. Вече е много късно. – каза с много тих глас тя.
- Тогава, нека се видим утре. Примерно...в 11:00 ч. на нашето място !? – веднага предложи Мартин, като че ли бе обмислил всяка своя дума.
- Добре.
Вени затвори вратата.

В сърцето на Мартин се появиха страх и тъга. Той видя зачервените и очи и до болка познатото лице, на което нямаше онази сладка, пленителна усмивка. Усмивката, която бе забелязал още при първата им среща.
- Какво да направя? Какво? – говореше на себе си той. – Да, ще й напиша писмо.
Прибра се вкъщи, майка му му говореше нещо, но той не възприе нито една нейна дума.
Отиде в стаята си, взе един лист и дълго мисли какво да напише.
После му се стори, че е по-добре да говори очи в очи с нея, но...все пак написа:
“ Вени, съжалявам, че тази вечер те пренебрегнах така. Моля те да ми простиш всяка моя грешка.
Целувката ни... Не беше нито незначителна, нито нещо моментно, което е без значение.
Тя разкри сърцето ми и е спонтанен израз на моите чувства към теб.
ОБИЧАМ ТЕ ! “
Мартин не знаеше какво още да напише, тогава той сложи писмото в плик, взе якето си и след няколко минути отново беше пред дома на Венета.
Пъхна плика под вратата, помисли ощя няколко минути, а след това прекара останала част на ноща у своя най-добър приятел.
Мартин дори не мигна. Размишляваше и сърцето му беше обзето от едно сладко вълнение, защото му предстоеше среща с момичето, което завладя така неусетно сърцето му.

На сутринта Вени видя писмото и когато разбра, че е от Марто ръцете и потрепнаха.
С огромно нетърпение тя отвори плика, разкъна листа и след няколко секунди очите и отново бяха влажни, но този път сълзите бяха от радост. Най-сетне чувствата и бяха споделени.
Тя взе набързо един душ, облече се и се запъти към парка, а сърцето и щеше да изфръкне от емоции.
На уговореното място вече я чакаше Мартин.
- Вени...
Тя го прекъсна с топла целувка, сгуши се в него и каза :
- И аз те обичам. Обичам те безкрайно много. Обичам те !
Притисна се още по-силно в него и притвори очи от наслада.
- Защо не ми каза по-рано? – прошепна й той.
Венета не отговори веднага, сякаш искаше да събере мислите си след този вълшебен миг, но после отвърна:
- Ти имаше момиче до себе си. Нямаше как да преча...
- Да, имах приятелка, бях влюбен, то тези 5 месеца, в които бяхме заедно нито веднъж не почувствах това неземно щастие, както сега с теб. А и... доколкото разбрах ти си имала чувства към мен от по-дълго време... – усмихна се свенливо Марто.
- Ах, този Добромир ... – въздъхна весело тя. – Да, така е. Но тогава нямах достаъчно смелост. Ти не ме забелязваше. Тренираш брейк, нямаме общи познати... Мислех си, че нямаме и общи интереси. Ходиш всяка седмица по купони и дискотеки, а на мен и един път месечно ми е достатъчно. Пък ...изглеждаш толкова зает, а аз... като че ли нямаше как да се вместя в графика ти...
- Ама...Какво говориш? Да не мислиш, че горя от желание за купони ли? Ходя, защото и Добо е там. А и понякога просто ми се танцува.
- Отстрани изглежда, че сме доста различни. – продължи Вени. – Но като те опознах се влюбих още по-силно в теб.
- Знаеш ли, добре, че ме заговори в парка онзи ден.
- Аз...не знам как успях да се престраша... Стана случайно. Дори не усетих...
- Охо, значи ти изглеждам много страшен? – пошегува се Мартин.
- Да, толкова страшен, че сърцето ми е като в затвор от тази уплаха, която почувствах, виждайки те за пъри път. – продължи закачката Вени.

Двамата се засмяха, преплетоха пръсти и говориха още дълго време.
Тогава Мартин за пръв път разкри цялата си душа. Сподели за всичките си проблеми и като че ли камък падна от сърцето му.
В този ден Венета и Мартин намериха щастието и наслаждавайки се на любовта си приемаха всички трудности и изпитания много по-лесно.