Непълен

Той вървеше по главната улица на града, претъпкана с хора, както всеки друг ден. Погледът му попадаше случайно на различни лица на непознати и той се улови, че, макар и подсъзнателно, той търсеше сред тях познатите до болка обични черти на едно определено лице. Но не ги откриваше... Това напразно търсене го изпълваше с чувство на неудоволетворение и напрегнатост. За душата му нямаше покой...
Къде отиваше и той самият не можеше да каже. Усещаше единствено, че не може да остане на едно място, че трябва да действа, да направи нещо... Нямаше значение къде ще стигне, важното беше, че знаеше от къде идва.
А тъй упорито се бе опитвал да не мисли. Но нямаше начин – Тя беше обсебила неговите мисли. Нима имаше смисъл да се опитва да продължи така сякаш никога не беше я срещал...? Можеше да си повтаря хиляди пъти, че тя не играе вече роля в живота му, но щеше да бъде лъжа... Де да можеше само да излъже и себе си със същата лекота, с която се справяше с околните! Уви, това бе непостижима задача.
Не смееше да затвори очи от страх, че Нейният образ ще е първото, което ще изплува в съзнанието му. Ето, дори сега му се струваше, че усеща върху себе си погледа на двете мистериозни сребристосиви очи, преливащи от обич и топлина, които тъй лесно можеха както да греят от радост, така и да мятат яростни искри... Не, той не можеше да забрави всичко това. Въпреки че беше сега тук, сред тълпата, то беше само физически, а другата му половина, по-важната – душата, беше другаде... Не успяваше да избегне това разделение , пък и как би могъл! Чувстваше се някак непълен, сякаш част от него я нямаше, докато другата не правеше друго освен да търси своята половинка.
Знаеше какво биха казали приятелите и познатите му, ако споделеше с тях тези свои терзания. Не гледай назад. Продължави смело напред. Гледай само бъдещето. Но гласовете, които произнасяха тези тъй изтъркани и празни фрази, му звучаха толкова чужди и далечни, неспособни да разберат копнежите на сърцето му.
И ето... Най-сетне сред множеството видя онази, която търсеше през цялото време. Омагьосан я наблюдаваше – грациозната й походка, небрежните движения на ръцете й, начина, по който отмяташе настрана лъскавата си, красива тъмна коса. Тя приближаваше с умерени стъпки. Сега за него нямаше нищо друго, освен излъчването й. Изчезнали бяха хората по улицата, не усещаше слънцето, нито аромата на лято и море, дори биенето на сърцето си не можеше да усети, така погълнат беше от нейното пристсвие...
Очите им се срещнаха. Можеше да прочете всяка емцоия на лицето й, защото всичко онова, което изразяваше нейното лице, бе изписано и по негово собсвтено. Знаеше как се чувства Тя. Знаеше, че и Тя все още се пита дали не бяха направили голяма грешка... Щеше му се да премахне болката й, да я накара да се усмихне както някога. Никога не беше искал да разбие сърцето й... Та как можеше да продължи той без Нея...? Непълен...
Не искаше да бъде както преди, но изглежда и не можеше да я остави да си иде. Как да я остави да се сблъска сама със света, с всички това... И при все това знаеше – трябваше да й позволи да си отиде.
Ето, подминаха се... Всеки пое по своя път. Пак ги имаше многото хора, многото непознати лица и гласове, но на него изглеждаше сякаш не бяха там, сякаш идваха от друг свят, а той си стоеше сам в своя собствен, непълен...