Принцесата

Натали беше безспорно най-известното момиче в училището. Имаше нещо много особено в нея, което привличаше всички – и момичетата, и момчета. Дали беше заради очарователната й, заразна усмивка, милият начин, по който говореше на всички, или естествената грация, с която се движеше, тя успяваше да изглежда невероятно добре както на високи токчета, така и със спортни обувки. Дори оценките й бяха отлични, макар и да не беше най-яркият пример за ученолюбива ученичка. Дори преди време учениците й измислиха прякора Принцесата.

Един ден, по време на голямото междучасие, тя стоеше в двора, заобиколена от групичка приятелки, и оживено разговаряше. Внезапно обаче усети върху себе си нечий поглед и нервно се обърна да види по-добре лицето на момчето, което така упорито я наблюдаваше.
- Кой е това? – попита тя познатите си, съзирайки някакво безинтересно на вид високо и слабо момче с очила, което стоеше на една от по-далечните пейки.
- Не го ли позна? – засмя се някой от компанията – Това е Владо, синът на директора. Май си пада по теб а?
Тук всички се изсмяха, защото от само себе си се подразбираше, че в цялото училище няма момче, достойно да бъде гадже на готината Натали, особено пък този невзрачен Владо.
- Между другото дочух, че той никога не си е имал приятелка – прошепна друг – Представяте ли си какъв глупак… Ха-ха! Натали, може би той се пази за теб.

Последва поредната порция смях. Самата Натали обаче не се присъедини към смеха на другите. Тя отново погледна момчето с очилата, което внезапно смутено наведе глава, сякаш беше чуло присмеха им. В този миг нещо сякаш жегна съвестта й. Тогава тя взе едно доста импулсивно решение…
- Е, че с какво е по-лош от всеки друг? – повдигна рамене тя – Стойте и гледайте!
Под изумените погледи на своите приятели, Натали се запъти право към Владо и спря пред пейката му.
- Може ли да седна? – учтиво попита тя с лека усмивка.
- И защо си мислиш, че ще те поканя да седнеш? – попита внезапно той. Не, това определено не беше отговорът, който тя очакваше.
- Защото си кавалер и не би оставил една дама да стои права…? – предположи тя все така засмяно.
- Една дама не се присмива на хората с приятелите си – отвърна той и повдигна вежди иронично. Преди тя да успее да измисли какво да му отговори, той рязко стана и се затича към входната врата на училището.

„Ама че е…” помисли си тя, но не можа да намери подходящата дума, за да завърши мисълта си. Знаеше единствено, че се бе опитала да е мила с него, а той… избяга. Странно, обикновено момчетата се надпреварваха за вниманието й, а сега се намираше такъв, който не проявяваше особен интерес.

До края на деня тя не успя да си го избие от главата, затова реши да го изчака и след часовете да поговори с него. Натали стоеше до игрището, а слънцето тъкмо залязваше и хвърляше красиви червеникави искри в русата й коса. Беше седнала на стълбичките, а краката стояха един върху друг, съвършено и някак закачливо кръстосани. Погледът й беше спокоен и някак замечтан… О, да, тази поза тя я беше репетирала много пъти. Когато искаше умееше да направи впечатление на момчетата. Само че този път не се получи – тъмни облаци закриха залязващото слънце и внезапно заваля. Натали беше прогизнала до кости, когато Владо най-сетне се появи.

- Хей! – извика тя и преди той да я покани, се настани под чадъра му.
- Няма отърване от теб! – възкликна той почти изумен – Какво правиш тук…? Следиш ли ме…?
- Не, разбира се – поклати глава тя – Исках само да ти се извиня за този следобед… - Докато говореше, тя го погледна право в очите и изведнъж приятно изненадано възкликна – Сини са, нали..!
- Сини…? – объркано повтори той, опитвайки се да следи нишката на разговора.
- Да, очите ти! Сега като си без очила виждам, че са много красиви.
- Ти да не ме сваляш…!? – Владо я погледна почти уплашено, замръзвайки на място.
Натали се стресна от този въпрос не по-малко от него самия и нервно се засмя:
- Как си представяш, че бих те сваляла…? Аз бих могла да имам всеки… Защо си ми ти – само че тонът й прозвуча някак колебливо, сякаш сама се опитваше да убеди себе си – Имаш ли си гадже…? – попита внезапно, отново вперила поглед в сините му очи.
- Господи! Сваляш ме…! – Владо започна да се смее силно, а след като се успокои добави – Откажи се, не си мой тип.
- Така ли! – тя се пообиди – А след като не съм, тогава защо така упорито ме зяпаше в двора днес?
- Беше се навела, а си с къса пола – усмихна се на криво той – Всяко нормално момче би зяпало… Но определено не бих искал приятелка, с чието бельо е запознато цялото училище. Не ме разбирай погрешно… Ти си красиво момиче, много привлекателна, чух и че прилично се справяш в клас, но просто не си онзи тип, с който някой би се хванал сериозно. Да, всеки би се загледал по теб… но да се влюби? Не-е-е. Ти си родена за възхищение, не за любов.

Натали пребледня, докато го слушаше. По дяволите, толкова истина имаше в думите му…! Прииска й се да избяга, да избяга далече, само и само да не й се налага да го слуша повече. После обаче бързо подтисна този моментен порив и я завладя желанието да изтрие това самодоволство от устните му, които впрочем изглеждаха доста привлекателни.
Преди да се усети, тя вече го целуваше… В първия миг, несъвзел се от изненадата, той като че ли отвърна, но след това рязко се отдръпна от нея.
- Ти си наистина глупак! – каза тя изведнъж.
- Но този глупак си има приятелка – гласът му изведнъж прозвуча напълно сериозно, а в закачливите му светли очи проблесна ледена решителност.

В този момент Натали се почувства сякаш се събуди от сладък сън с тежко тупване на земята. Магията се развали, стоеше само тя, там под дъжда и се опитваше да съблазни чуждо гадже… Ама че жалка картинка! Побягна. Не смееше дори да го погледне в очите след това, което направи…

На следващия ден Натали със страх отиде на училище. Опасяваше се, че Владо може да е разказал за случилото се (мъжете винаги обичаха да се хвалят с такива неща…). За нейно щастие обаче все още никой не знаеше. За да се успокои напълно все пак реши да иде до класната му стая и да го помоли да не казва на никого. Само че, когато влезе там го намери да се целува с някакво непознато момиче.

„Той не се е шегувал…” мрачно си помисли тя. Внезапно я задави плач и побърза да побегне навън, далеч от всички любопитни погледи.
- Е, какво почувства…? – попита Жана след като се отдръпна от Владо – Обичаш ли ме още?
Владо беше споделил на приятелката си, че снощи се е целувал с друга. Просто беше твърде честен, за да скрие от нея такова нещо. А и цяла нощ не можа да спи от мисли за Натали… Знаеше, че е безсмислено да се влюби в Принцесата, нищо нямаше да се получи. А и той си имаше своята Жана, която истински го обичаше… Дори сега можеше да прочете в очите й плахата надежда, че всичко ще бъде както преди. Но не, вече щеше да е различно… Той се беше променил.

- Съжалявам – отвърна той смутено – Мисля, че съм влюбен в друга… Най-добре да го кажа сега, безсмислено е да живеем в лъжа, да продължаваме да сме заедно по навик.
- Да, така е – в очите на Жана пробляснаха сълзи, но тя успя да се усмихне – Животът продължава… Но не унивай. Върви и я намери!
Той послуша съвета й, веднага тръгна да търси Натали. Намери я на пейката, на която той беше стоял на предишния ден. Този път тя не беше с приятелката си, а съвсем сама и изглеждаше ужасно тъжна.
- Какво правиш тук – попита той нервно.
- О, заела съм ти мястото.. Извинявай – тя стана, но той улови ръката й.
- Не бързай. Искам да говоря с теб.
- Няма какво да ми казваш – тя се беше изнервила, дори ядосала след като го беше видяла в прегръдките на приятелката му – Онова, което стана снощи, беше глупост. Беше просто каприз за мен! Сега… сега безкрайно се срамувам и ще съм ти благодарна да не казваш на никого.
Той я пусна тъй рязко както я беше и хванал и затвори очи, за да не види Натали болката в тях.
- Твърде късно.
- Какво!? – стресна се тя – На кого си казал!
- На приятелката си…
- Но… защо!?
- Защото трябваше да знае защо я зарязвам! – извика той – Сега доволна ли си…? Ти постигна твоето… отново. Дори почти не те познавам, а вече си обсебила мислите ми дотам, че вече не мога да мисля за нищо друго. Обичам те!
Натали не отговори нищо… само се смуши в ръцете му и затвори очи, вдишвайки дълбоко приятния аромат на парфюма му.