Сълзи и снежинки

Ива с удивление наблюдаваше как снежинките – така красиви и чисти – политаха носени от вятъра и се трупаха по вече бялата земя. Винаги бе смятала, че именно те носеха голяма част от магията на зимните празници.
- …а ти пак не слушаш какво ти говоря – поклати глава с раздразнение Краси.
- Извини ме, просто цялата тази прелест наоколо ме разсейва – умолително му се усмихна тя. Сините й очи меко заискриха. На нечие друго лице може би тези очи биха изглеждали като замръзнали в студения ден капки вода, но у нея те бяха като две късчета от ясното лятно небе, скрити далеч от дългата зима. Нима някой би могъл да се разсърди на притежателката на такова лице? Е, Краси можеше. Защо? Може би просто, когато човек е в непрекъснат досег с красотата, тя започва постепенно да губи магията си върху него.
- Няма значение, така или иначе трябва да си ходя – повдигна рамене той. – Някои приятели обещаха да наминат през нас, не бих искал да се разкарват напразно. Чао, мила – и той бегло докосна устните й.
Когато той изчезна зад ъгъла, Ива с недоволство си каза:
- Дори не направи опит да ми предложи да ме изпрати, камо ли да ме покани…
Отново я завладяха носталгични мисли по времето, когато двамата с Краси бяха лудо влюбени и изживяваха едни от най-красивите мигове в живота си заедно. Въздъхна. Знаеше, че е безсмислено и че това време вече няма да се върне… никога. Една сълза се отрони, стече се по бузата й и капна върху снежната пътечка. В такива мигове имаше чувството, че сърцето й пищи от невероятната болка на тази голяма загуба, от безсилието да върне миналото. И както винаги тази нейна слабост я ядоса. Ива не беше слабо момиче, в никакъв случай, затова и не биваше да се държи като такова. Тя вирна гордо брадичка, преглътна другите сълзи и продължи пътя си през парка сама.
Докато вървеше, случайно погледът й се срещна с този на един непознат. Невероятни очи. Тъмни, магнетични. Можеше да се изгуби в тях…
- Здравей – гласът му я извади от сладкия блян и тя си наложи да се върне към действителността. – Аз съм Деян – представи се той, видимо заинтригуван не по-малко.
- А аз Ива – отвърна глухо тя.
- Искаш ли да се поразходим заедно? Не е хубаво човек да е сам в толкова хубаво време…
Тя кимна и двамата продължиха рамо до рамо, отдавайки се на небрежен разговор. До края на следобеда те вече се държаха за ръка, а вечерта той я изпрати до тях, като я прегърна силно за довиждане. На следващия ден прегръдката беше заменена от целувка…
- Ти си прекрасна – прошепна той, взирайки се в нежните й устни.
Тя не отговори, замечтана както винаги. Неговото присъствие успяваше да я накара да забрави тревогите си.
- Защо не дойдеш у нас утре вечер? – предложи той, намигайки й палаво.
- А защо не – гласеше кратичкият отговор.
Той не я разочарова. Вечеряха на свещи, след това гледаха романтичен филм, а нощта им заедно беше красива.
Когато на сутринта Ива вървеше по пътя си към къщи, се замисли за това колко й е хубаво да бъде с Деян… но защо й се струваше, че въпреки това нещо липсваше? Може би нещата се развиваха твърде бързо, може би просто беше пила твърде много вино снощи или пък може би… просто дълбоко в себе си осъзнаваше, че не се обичаха, въпреки приятното прекарване. Тази мисъл пък от къде ли й дойде! Тя поклати глава, усилено избягвайки да мисли по този въпрос. Точно тогава се сблъска с Краси…
- Хей, къде се загуби – повдигна вежди той. – Вече не отговаряш на съобщенията ми…
- А ти мислиш ли, че заслужаваш да го правя? – заяде се Ива. – Дълго време не ми обръщаше достатъчно внимание, пренебрегваше ме заради какво ли не… Ти си виновен за всичко! – искаше й се да се сдържа, да не показва емоциите си, но сълзите отново напираха в очите й.
- За кое още съм виновен? – подозрително попита Краси. – Има ли нещо, което трябва да знам, а не си ми казала?
- Не – лъжата излезе мигновено от устата й, като единствен възможен отговор на този деликатен въпрос. Ала Краси гледаше внимателно изражението, погледа и движенията й, следеше добре всеки нейн жест. Тя знаеше, че той я познава достатъчно добре, за да разбере кога лъже.
- Ела довечера у нас – каза той накрая. – Ще бъде много специална нощ… - тя понечи да възрази, но той веднага я прекъсна – Не, не бързай да ми откажеш. Знам, че се държах непростимо през последните седмици, та дори месеци. Прости ми затова. Направи го заради Нас…
Нас. Вълшебната думичка. Нещо отдавна забравено предизвика трепетно вълнение в стомаха на Ива. Краси й показваше, че го е грижа… Нас. Да, въпреки всичко той още я обичаше. Може би просто е трябвало да поговори открито с него през последните дни вместо да… Внезапно я обля вълна на отвращение към собственото й държанието тези дни. Забеляза, че слънчеви лъчи обливат улицата и снежинките, на които се беше възхищавала се давят в кал…
- Ще дойда – глухо отвърна тя.
Целувката му този път беше продължителна и пълна с чувство. Ива отново се почувства истински обичана и щастлива. Само да не беше това задушаващо чувство на вина, това усещане, че е предала единственото истинско нещо в живота си.
Малко по-късно същия ден мобилният й телефон иззвъня. След като видя, че е Деян, тя затвори и по-късно му прати съобщение, в което го молеше да не я търси никога повече. Но знаеше, че това е само временно решение на проблемите й… както и че те вероятно едва сега започваха. Как щеше да живее с тази тайна?
Когато пристига на прага на дома на Краси, той сам я посрещна. За съжаление, не успя да прочете нищо по лицето му, но в погледа му гореше странен пламък. Последва втората й вечеря на свещи за последните два дни. Пребледня при спомена… Червените рози, бялото вино, уханието на вкусна храна. Всичко се повтаряше, само момчето беше различно.
След десерта, Краси хвана ръцете й със своите, а потокът от развълнувани думи сякаш извираше от сърцето му:
- От мига, в който те видях за първи път, аз знаех, че съм обречен… Моля те, гледай ме в очите… да, така е добре. Знаеш ли какво изпитвам, когато си до мен, когато ме гледаш и ми се усмихваш? Щастието прелива в сърцето ми и аз се чувствам жив. В последно време нещата не вървяха, не знам дали е защото ти рядко ми се усмихваше или пък защото аз ти давах твърде малко поводи за да го правиш. Но това ще се промени… Ще дам всичко от себе си да бъда отново човекът, в когото ти се влюби. Коледа е. Може би нашето чудо тепърва предстои? – той коленичи в краката й, изкара малка кадифена кутийка от джоба си и когато я отвори, блясъкът на камъка на пръстена едва не заслепи Ива – Да. Това е точно каквото си мислиш. Знам, че сме млади и животът е пред нас. Но нима за мен би могло да има живот без теб? Ти си всичко, за което си струва да живея. Ива… Колко красиво е името ти! Моята Ива… Красива като ангел, с чистата душа на дете. Какво повече бих могъл да искам, след като най-голямата ми мечта стои пред мен?
Вълнението накара Ива да се разтрепери. Тя искаше да му отговори, но остана безмълвна и… невероятно щастлива. Кимна и от очите й закапаха сълзи на щастие.
На сутринта тя се събуди по-щастлива от всякога, но когато се пресегна да прегърне Краси, откри, че мястото до нея е празно. Единствено пръстенът на ръката й показваше, че изминалата нощ не е била просто невероятно красив сън.
- Върни ми го – гласът се чу приглушено, но все пак достатъчно ясно, за да бъде разбран. Краси стоеше в отворената врата и студено я гледаше. – Хайде, върни го. Този пръстен не ти принадлежи.
- Какво искаш да кажеш с това? – пребледня тя.
Краси се усмихна с ирония и посегна към масичката да си вземе цигара. Когато я запали и вдиша успокоителния дим, той бавно се обърна към Ива, гола и прелестна в леглото му. Колко я презираше той в този миг…
- Онзи ден в парка, когато се разделихме някак грубо… аз изпитах угризения, че съм те оставил заради приятелите ти и реших да се върна. И какво заварих според теб? Едва те бях оставил, а ти вече беше с компания. Казах си, че може би нещата не са такива, каквито изглеждат… Следях ви тайно. Всеки път, когато той те прегръщаше и целуваше, нещо в мен умираше. Мислех, че ще полудея… Знаех, че онова, което върша, не е правилно… Имаше мигове, в които исках да говорим открито, и тогава ти оставях съобщения на телефона. Ти не отговори на нито едно от тях… - той мрачно се усмихна – А онази нощ… онази нощ, в която ти остана да спиш с него… Аз бях отвън, казах си, че като излезеш всичко ще ти кажа и ще се разберем. Но ти не излезе… А аз чаках ли, чаках… Снегът си валеше тихо, а в сърцето и бушуваше истинска виелица. Знаеш ли това усещане? – с цинично изражение я изгледа – Не, ти тогава опознаваше съвсем други усещания… Добре се позабавлява, а? Пердетата бяха ефирни, всичко ставащо в стаята се виждаше… Какво мислиш, че чувствах?
Сълзите неудържимо капеха по лицето й. Почти осезаемо можеше да усети болката му, самотата и страхът. Сам на студа… Така го беше оставила тя.
- Защо не ми каза, че знаеш? – изхълца тя нещастно.
- Щеше да бъде твърде лесно – поклати глава той. – Исках да изпиташ нещо сходно на това, което ми се наложи на мен да преживея заради теб. А какъв по-добър начин от това да ти покажа какво можеше да бъде, стига ти да не ме бе предала по най-долният възможен начин? И знаеш ли… Може би ако поне си беше признала, само ако не ме беше излъгала, щеше да има някакъв шанс да ти простя някога… Но сега вече е невъзможно. Ти си невярна, предателка и лъжкиня. Не си момичето, в което се влюбих. Хайде, сега ми дай пръстена и се разкарай от погледа ми. Не желая да те виждам повече. Никога.
Тя яростно издърпа пръстена от пръста си и го захвърли в краката му. Искаше да каже нещо, но не можа, усети, че няма да успее да се овладее, затова побягна навън. Ей-така, както си беше завита с белия сатенен чаршаф. Босите й крака оставяха следи по снега…