Студеният зимен вятър духаше, в далечината се виждаше ясно очертан силует. Беше жена, красива при това - с дълга руса коса. Всяка нейна стъпка, всяко докосване на токчетата й със земята се чуваше. Нежните й ръце бяха почервенели от студа. Носеше красива дамска чанта, от която извади кутия с цигари и запалка. Взе си цигара, спря се и я запали. Продължи пътя си напред, след това ненадейно сви в една пряка. Тръгна към близкия парк и седна на първата пейка, кръстоса крака, опря глава назад, и погледна небето. Луната се беше показала, да, месечината беше изгряла. Момичето гледаше луната, а в нея сякаш се показваха образи.

Истината е, че не помнеше ясно онзи ден, а всяка вечер се опитваше, искаше да си спомни, да оцвети това бяло петно. Знаеше само, че бе на разходка с приятелки, когато дойде той, този, в когото беше влюбена. Говориха си дълго и времето неусетно мина, след това той реши да я изпрати. Стигнаха до външната врата на дома й, когато тя се завъртя и каза:
- Чао! Ще се видим скоро, надявам се!
Но явно той не беше съгласен, макар че с най-милия и нежен глас на света й каза:
- Чакай, моля те!
Завъртя я и я целуна. Тя не помнеше, дали му е отговорила или не... Не помнеше нищо, само как той наведе глава, а тя затвори очи... А след това? Бяло петно! Приятелките й дълго я питаха какво точно се е случило, но тя не помнеше. От онзи ден, от мига с онази целувка, той повече не я погледна. Правеше се, че не я познава. Да, той беше истински дявол...

А тя седеше на пейката и продължаваше да гледа звездите. Тъмнината я обгръщаше. След минутка стана, хвърли цигарата си и се изгуби в нощта...