Твъреде късно...

Спомените ме преследват нощ и ден. Усмивката ти грее още в очите ми. Ароматът ти се носи из въздуха. Сякаш си тук, до мен. А съм сама по пътя... Вятърът пилее парченцата от сърцето ми. Няма ги птиците да ме успокоят с любовната си песен. Нито звездите да запалят глупавата надежда, че ще ги гледаме отново заедно. Разбрах, че те обичам, чак когато те загубих. Присмях се на пламъка в очите ти. Угасих го с сълзите си. Раних гордото ти сърце. Не повярвах не милите думи. Не вярвах, че може да са истина. Не можех да осъзная, че имам нещо толкова красиво и истинско до мен. Помислих, че съм предадена и реших първа да те нараня. Но сбърках.

Изгубих те. Бутнах те в ръцете на другата. Без да се вслушвам в сърцето си. Ала го нямаше. Ти вече го бе взел. Нараних те без да съзнавам, че ще загубя всичко, че ще загубя теб. Потърси утеха при нея, защото не ти показах любовта си. А тя те чакаше с топлите си прегръдки и жадните за страст устни.
В душата ми е мрак и самота. Вината се е впила в мислите ми. Прогони съня ми. Крещи, че те загубих завинаги. Сълзите се стичат. Валят по тъжното лице и се сливат с тъгата. Бледият ти образ броди из стаята. С всеки изминал ден изчезва в тъмата.

Как да върна любовта ти? Имам нужда от теб. От властните ти прегръдки, обгръщащи ме със сигурност. От ударите на сърцето ти, подсказващи ми, че има за кого да живея. Осъзнах любовта си към теб. Дали не е твърде късно???