Тя и сълзата

Поглеждам я... ТЯ е толкова прекрасна. Толкова невинна. Погледът ми пада върху лицето й. Тази невероятна усмивка... Тя е изчезнала завинаги... Тези някога весели очи, сега бяха изпълнени със сълзи. ТЯ гледа безцелно през прозореца. Слънчевите лъчи сякаш бяха в синхрон с настроението й. Беше споделила с мен, че вече нищо не е същото. ТОЙ я беше предал, а тя съжаляваше горчиво. Когато ми разказа, аз не повярвах, но ето че сега, като доказатлство, ТЯ седи пред мен. Спокойна... Но аз знам, че вътрешно се разкъсва от болка и иска да заплаче... Да сподели с някого тъгата си. Изпитала същото, АЗ бях единственият човек, който я разбра, но... моите успокоения не стигаха...

Изведнъж ТЯ погледна към НЕГО. Той се радваше, беше усмихнат... Усетих как сърцето й се разби... на още по-малки парченца. Той също я погледна. Погледът му беше студен... даже моето сърце се смрази. ТОЙ се усмихна... ТЯ не можа. Нещо в нея не искаше да пусне щастието да влезе в нея. "Тя не заслужава тази болка, това унижение... "
ТЯ сякаш прочете мислите ми, погледна ме и тогава...се усмихна. Едвам-едвам. Трудно улових нейната мъчителна усмивка. Погледът й се отклони отново към прозореца... След миг, огряна от следобедните топли слънчеви лъчи, една сълза се откъсна от сърцето й. Не! ТОЙ не я заслужава! Нито нея, нито сълзата й.