Stereophonics - Pull the Pin

Кели Джоунс е вече друг човек. И го показва по неговия собствен начин – чрез музиката на Stereophonics. „На част от мен вече наистина не й пука – признава той. – В момента се чувствам така, както се чувствах на 21. Научих се как да се справям с доброто и лошото от това да си член на група, с това хората да те харесват или да не те харесват, с това как изглеждаш на корицата на списание, как хората очакват от теб да се държиш. Приключих с всичко това.”

За осемте години между 1997 и 2005 уелското трио издава 5 албума, има двадесет Топ 20 хита, продава милиони копия от албумите си и е неуморно по турнета. „Взех си почивка за 2006, за да преодолея болест в семейството – споделя Кели. - Имах нужда да прекъсна кръга албум-турне-албум-турне. Не беше креативно, не беше освежаващо, нищо не беше. Когато си в непрекъснато движение, нямаш време да се огледаш и да разбереш какво всъщност вършиш. Да се фокусираш върху нещо друго освен себе си ти помага да разбереш какво наистина е важно. А времето е ценно.”

Тази година Stereophonics се завърнаха със сингъла “It Means Nothing”, вдъхновен от терористичната атака в Лондон, което съвпада и с чувствата на Кели за основните ценности. „Мислим, че хората около нас са ни даденост. До момента, в който нещо лошо не се случи. Може да се окаже, че погребенията са единственото време, което имаш, за да поговориш със семейството си. Вълнува ни с какви обувки ходим на работа, вълнуват ни само материалните неща, а не обръщаме никакво внимание, че човекът, когото обичаме, си тръгва. А всъщност си нищо без него”.

След принудителната почивка Stereophonics се събраха, за да направят нещо наистина експлозивно. „Играехме си, дрънкахме на китарите, чувствах се сякаш започваме всичко от начало – споделя басиста Ричард. – Около нас витаеше много енергия, беше страхотно”. И точно тези джем сесии завършват с такова огромно количество материал за албум, че триото моментално запазва студио в Ирландия.

„Нямаше никакво напрежение и наистина се забавлявахме – казва Ричард. - Това ни помогна да сме истински уверени и да се чувстваме добре. Не се беше случвало отдавна. Когато дълго време си в бандата, вече можеш да предусещаш какво следва. Вярваме си. И въпреки че Хавиер е от Южна Америка, той има същата история като нашата, същото усещане за музика. Просто влязохме в студиото и свирихме. Всичко беше като да се пуснем по течение”.


„Направихме 10 песни за 10 дена – обяснява Кели. – Преди толкова се мъчехме да направим нещата правилно, задълбавахме се в детайлите. А сега не насилихме нещата, всичко стана естествено”.

Кели е толкова вдъхновен и написва толкова много неща, че почти едновременно с “Pull The Pin” издава и първия си солов албум “Only The Names Have Been Changed”. „Махнах напрежението от това да направя комерсиален сингъл, махнах очакванията, махнах всичко и започнах да пиша така, както правех, когато бях на 18. Оказа се изненадващо лесно. Беше малък експеримент – да го напиша, после да вляза в студио, да го издам, а изведнъж само за 36 часа стана номер 1 в iTunes”.

В същото време “Pull The Pin” се заформя като грандиозен проект. „Исках да кажа нещо в него, да започна отново да пиша песни с история в себе си, но да използвам всичко, което съм научил в последните 10 години. Не исках да правя политически коментари, а просто да изследвам какво се случва около мен в работническата класа, в истинския живот”.

Измежду описаните минидрами в ежедневието ни (‘Soldiers Make Good Targets’, ‘Daisy Lane’, ‘Bank Holiday Monday’), има и песни за загубите и копнежите (‘Stone’, ‘Bright Red Star’, ‘Lady Luck’, ‘Crush’). „Съществува една такава обречена романтика – разкрива Кели. – за нещо, което никога няма да се случи, или ще се случи. Това са усещания, които правят писането на песни страхотно преживяване, защото не можеш да разграничиш нещата”. Всичко това се доказва с „Drowning” - едно от най-бруталните и сурови признания за емоционалната обърканост. „Понякога и аз самият се учудвам на думите, които излизат от мен. Ако просто си отвориш устата и започнеш да пееш, тогава излизат истинските емоции, защото идват директно от душата”.

„Когато уловиш такава емоция, песента достига до съвсем друго ниво – казва Ричард. - Не е необходимо да напишеш велика рок песен, за да постигнеш кресчендо. Тогава настръхваш.”

В музикално отношение „Pull The Pin” съчетава най-рокерското и мелодичното от Stereophonics. Продуциран e от Кели и Джим Лоу (работил с Foo Fighters, Manic Street Preachers), a миксирането е дело на Спайк Стент, чиито предишни кредити включват Depeche Mode, U2 и Massive Attack. „В тези времена, когато можеш да даунлоуднеш една песен още преди да е излязла, ако едната е по-слаба от другата, всичко приключва. Затова трябва всички да са силни – обяснява Кели. – Мисля, че направихме най-добрия си албум. Енергията, която запечатахме в него ми напомня за началото ни като група. Това е звукът на една щастлива че се е събрала отново банда”.

Албумът на Stereophonics Pull the Pin е на българския музикален пазар от Вирджиния Рекърдс/ Universal Music Group с медийната сила на Z-Rock.