Снегът вали навън,
a щастието е само сън.
Студът сковава ми дъха,
сълзи, горещи, капят по листа.
Животът, тъжен и студен,
отново виждам в този ден.
Душа, самотна с векове
е пълна пак със страхове.
Как да продължа напред,
щом всичко е сковано в лед?
Сърцето, ледено, едвам тупти
и самотата в мен гори -
С леден пламък ме изгаря
и дупчица в сърцето ми прогаря.
Радостта в очите ми изчезна,
душата ми докрай замръзна,
Още миг и лед ще ме докосне,
и пулсът ми ще спре...
Ледът - искрящо бял - блести
и сякаш тихичко шепти:
“Мълчи, сърце! Любов във теб отдавна няма,
Сега си мъртво и студено
И както винаги - Съвсем, съвсем само!”
Гласчето на леда се слива
с въздишка мълчалива
и последна ледена сълза...
Свърши...
Вече няма нито сълзи,
Нито очи, нито душа дори...
Всичко потъна в черен мрак,
Никой не попита “Защо?” или “Как?”
Отиде си моята искра
И остана само тишина...
И лед... много лед...
cherry_blossom
19 Окт 2006 г.
)))
