Гледам него, гледам нея,
гледам навън студената природа,
гледам вятъра за моята мъка повея,
гледам и надолу - на съчинението ми увода.
И пиша изречение, подир изречение,
гледам добре ще се получи,
но гледам теб няма отдавна ние
и в миг всичко безмислено се случи.
Гледам невидима змия около крака ми
и пищя, глухо пищя,
но тя ме ухапа - ето кръвта ми,
по цялата стая се разля.
Но гледам се мърдам,невъзможно,
тя ме ухапа точно тук,
тя хапе смъртоносно,
смъртоносно, но само мен, никой друг.
И гледам другите гледат към дъската,
а мен боли няма да издържа,
като никой друг път в тишината,
гледам скоро ще умра.
Змията над мен ще ликува,
орлица очите ми ще накълве,
всичко с кръвта на душата ми ще се напирува,
но аз им благодаря, няма да виждам вече тебе.
Но усещам, че пак никой не вижда,
клоуна е направил поредна простотия,
а над мен цяло ято орли приижда,
но класът прихва, смеят му се на тия.
Но аз не се смея,
чакам някой да ми подаде ръка,
игла пробожда сърцето ми, да мръдна не смея,
чакам някои да ме избави от тази мъка.
Но сякаш съм невидима за тях
и викам, викам с цяло гърло,
но стоя и чувам само смях,
само студът ме поглежда върло.
И другите сякаш са оглушели,
строполясвам се аз на прашният под,
но не чуват те писъците ми неми,
звънецът бие, класът забързва своя ход.
Подминават ме те като парцал,
и газят в кървава река,
аз просто си отивам от света бял
и кръв е потекла от моята протегната ръка.
Но чувам своя смях,
нали мъртва горе бях,
но мъртва е само моята душа,
тялото ми се е струпало, купува си закуска.
И дали някой ще разбере,
как душата ми умира,
и дали някои ще я погребе,
когато кръвта и спре да извира.
Bobka
12 Апр 2006 г.
qKo 
но идеята е интересна, различно е от повечето неща тук 
