С черно–бяла рокля съм сега,
косата ми е вплетена в плитка.
В ръката си държа червена роза,
пред гроба ти стоя
Огрята от силна слънчева светлина.
Но не мога да пророня и сълза,
не усещам аз тъга.
Помня само радостта,
само усмивката ти тъй прекрасна.
Гласи ти, толкоз нежен и неповторим,
лицето ти така сияйно,
страстта ти толкова изпепеляваща,
любовта ти толкова завладяваща.
Жалко само, че ангелите бели
грабнаха те в онзи ден
и отведоха те нейде там, над мен
в небето синьо и дълбоко.
Но аз знам, че гледаш ме ти всеки ден,
разказваш на приятелите си за мен.
Всяка нощ онази песен пееш
и си представяш как на двора ме люлееш.
Всяка нощ аз към небето гледам
и се чудя на коя ли звезда седнал си сега,
или пък си там върху голямата Луна.
Но където и да си, аз вярвам, че любовта ти силна
все тъй силно към мен гори
и огъня в сърцето ми все тъй силен държи!
шоколадчеМИЛкА
12 Май 2007 г.
) 
но и много тъжно
