Излизам навън. Порой.
Поглеждам тъжна сивото небе...
Нещата, които исках да чуя от тебе
ми ги казваше той...
Питам се честно ли е това...??
Поглеждам плахо в себе си като дете
и откривам чувства красиви като лебед,
но с тебе имах най-вече тъга...
Очите ми търсят разбити мечти.
Гледат в небето, но те са вътре в мене...
Там, където ме е страх да погледна, дълбоко...
А на улицата непрестанно вали...
И чакам... чакам да ми пишеш...
Изморена съм и всичко вътре в мен стене,
а екрана ми показва празнотата си жестоко...
Няма те... остава само да въздишам...
Гордостта ни е по-важната сега, нали??
Когато всичко свърши и за точката е време
просто ще наведем глава, без дори да се погледнем
и ще се отдалечим, докато сърцето кърви.
Това е нашата съдба, така изглежда,
ще я приема... ала всичко в мен от болка стене...
И въпреки това знам, че погледите си ще избегнем,
защото знаем, че няма вече надежда.
И поглеждаме към другия човек пред нас,
усмихваме се без желание, с напиращи сълзи в очи
и храбро се борим срещу всички стари чувства...
Но ще чувам всяко "Обичам те" с твоя глас...
Сълзите си за момент не мога да контролирам...
и една за миг изплува и изтъква пред всички стари сълзи,
защото я пролях за теб... едната ми половина ме напуска...
Затъвам... Защо пак трябва да избирам??
Защо не си просто какъвто беше??
Толкова ли е лесно да избягаш и да ме напуснеш??
Толкова ли ти е лесно да живееш отново без мен??
Спомням си как сърцето ми за теб гореше,
а сега му остава само да кърви и стене...
Имаше ме в ръцете си, но реши да ме изпуснеш,
такъв е живота и дойде и нашият последен ден...
Едната ми половина се откъсна от мене...
hate_myself
30 Яну 2008 г.
