Качи се рицарят на коня бял,
пое далечния и дълъг път,
тръгна по света, обгърнат в печал,
за раненото сърце да търси кът.
Назад поглед горчив той отправи,
поглед, пълен с болка, с тъга,
за нежните усти реши да забрави,
за нийната чиста, невинна красота.
Две мънички, нежни ръце,
които държал бе някога той,
сега държаха безжизнено, мъртво сърце -
сърцето на един печален герой.
Конят тръгна право напред,
а рицаря потъна в спомени бавно,
по света той бе бродил навред,
но не се бе чуствал толкова жално.
Около него животът без спирка вървеше,
а той остана в спомена прикован,
душата в него лудо крещеше,
останал без нея той вече бе сам.
Без ясните и сини очи,
без нежното, бяло лице,
без устата червена, която мълчи,
без крехките, топли ръце.
Толкова малка и нежна,
а така жестоко го нарани!
Под красивата външност - душа снежна,
лед под честните, любими очи.
Само напред конят вървеше,
не искаше да го връща в нейния свят,
бунтуваше се и силно прахтеше,
не искаше да обърне назад.
За миг умря в рицаря всичко човешко,
дръпна юздата на коня и той почерня.
Замлъкнаха птиците, стана мъртвешко,
поеха двамата на друга страна.
Конят се дърпа лудо и диво.
Добрият рицар вече го няма.
Няма го и чувството красиво,
зъл ще бъде той вече за двама.
Доспехите бели станаха черни,
отиде и за миг от него доброто.
Ще бъде неверен, както с него бяха неверни.
Сега е поредният рицар на злото.
Няма вече рицари бели,
тъй както няма и бели коне.
Няма кой смело битки да печели,
няма за доброто кой да умре...
eninka
29 Юли 2007 г.
