Улиците – пусти, ръцете ми са мръсни
по ъглите фусти, на разходки късни.
Мръсотията черна, не мога аз да скрия
информацията е вярна, не мога и да пия.
С погледи ме сочат, а музиката-тъжна
часове се точат, кошмара ми се сбъдна.
Светлината ми е сянка, а пък сянката-смехът,
беше проста дрямка, а оказа се грехът.
И сега съм вече буден, а слънцето залязло
облян в тъмнина учуден, че всичко отвътре, е излязло.
Протягам поглед към дърветата умрели
и сякаш полет на жар птица, хора са заснели.
Невъзможно изглежда, невъзможно, но на думи,
окото свито под вежда, да вижда изтритото с гума.
Шамар на лицето, отпечатъка не мога да скрия,
както ранено сърце, за подарък в целофан да увия.
Светът постепенно умира, бавно, залез след залез,
по средата изгрева спира, жадно за нова повеля.
Искреността е забравена - въздишка от Бог-а,
като къща ограбена или кладенец без вода.
DIGHeaD
09 Окт 2007 г.
