Обляна в сълзи
тя пак стои там сама,
където ни един човек
не би могъл да я види,
не би могъл да я утеши,
да я прегърне, да я целуне...
Седи сама, гледайки навън
към тъмно синьото небе,
където всички звезди се крият
под булото на нощните облаци,
седи и плаче...
Какво ли отново я накара да плаче,
какво ли отново така я подтисна?
Защо се лее всяка сълза,
защо боли я отвътре...
Сега тя търси отговор
на тези многобройни въпроси,
но дори тя не знае
откъде идват сълзите,
откъде идва тази болка...
Ръцете й застиват,
краката й застиват,
цялото й тяло се вкочанява
от студа, обзел тъмната стая,
но тя седи и не мърда
сълзите се стичат
по нежното й лице.
Сама... тя отново е сама..
а нейде там под синьото небе
стои той, гледащ в тъмнината
мислещ си за нея
и желаещ да не бъде сам сега,
да бъде с нея, както преди
но дали...
дали това е така...
Не! Това е само илюзия
обзела нейната душа,
която я кара да излее мъката,
в тази тъй студена нощ...
и тя стои там, обляна в сълзи...
Изпратено от: Теодора
22 Май 2008 г.
