Рибен часовник на стената тиктака,
той имаше всичко и за време не чака.
Потънал в мъгли и истини за човека,
си спомни как се роди на брега на реката.
Как бе отблъснат от майка си - тишината.
И как кървеше дланта на ръката.
Не беше успявал да затвори очи,
и не можеше да рони сълзи.
Но знаеше как отвътре сърцето кърви,
когато споменът за ориста му гори.
Нямаше достойни да носят вината,
не можеше да кори дори тишината.
Затова просто изтръгна очите си,
и най-накрая усети сълзи по бузите си.
Червени, топли, неразумни;
но чувствата никога не са се нуждаели от думи ...

Изпратено от: Парабола

17 Фев 2009 г.