Тя бе една,
самичка под дъжда,
с измъчено лице
жена.
Тя ходеше сама
и нейната душа
тъй чиста кат сълза
беше жестоко ранена,
изгорена и вече уморена.
Тя мислеше, дали
жадуваше любов.
О, не, тя би предпочела
с вопли,стонове дори,
живота й да си отиде,
но не и любовта да я опожари.
Тя беше млада, чиста, непорочна,
с лице красиво,
но под хубостта
се криеше една
жестока лъжа.
Тя беше сама.
Не чакаше любов,
обич, топлина,
тя мислеше само
за своята тъга.
Дъждът все тъй безмилостно валеше,
а тя вървеше.
Ту леко, уморено,
ту бързо, набегом,
а сълзите не успяха да не се стекат,
и те с дъжда продължаваха
все по-силно да валят!
Нейната мъка
никой не видя,
за минувачите тя бе просто
една жена.
Но под тъй просто име,
наричащо я жена,
бе дълбоката самота.
Сърцето й биеше лудо,неспирно,
но тя искаше да спре,
защото вече не беше дете.
Тя беше пораснала, млада жена,
незнайно как
с такава съдба.
А може би животът не е такъв,
какъвто е,
а е едно препятствие
за нашите нозе.
Но не за тях е то готово,
то очаква да породи
любов, признание, щастие,
а след това за назидание
да усетиш горчивата сълза
на обичта.
За тази жена, самата под дъжда,
за нея животът
беше учение, радост, успехи,
животът й в това имаше настроение,
а не във любовта.
Затова тя сега е сама,
защото не беше усетила умела
наказанието на горчивата сълза.
Тя сега изгаряше нейната миловидна душа
и миг подир миг се разтапяше
до началото на нощта.
Настъпи нощ.
Звездите красиви,
усмихнати, ведри,
мракът дойде и
остана самата жена
в нощта с нейната
измъчена душа...
Sixsense
03 Дек 2006 г.
