Безгрижия...

Седя в колата си и пътувам за никъде. Мисля си за всичко... Картини, мигове и моменти, било то хубави или лоши, преминаваха през премрежения ми поглед. Очи, устни, ръце, подаръци, целувки, допир, вятър, миризми, чувства, загадки, лица познати и непознати, и какво ли още не се завръщаше при мене.

Потънала в мисли, здраво държейки волана, карах през някаква пустош, непозната досега за мен. Бях сама. Прозорецът на колата до мен беше отворен, а вятър, изтъкан от спомени, страст и романтика, се блъскаше в предното стъкло. Аз се дръпнах по близо до вратата, а той се блъсна силно в мене. В него имаше толкова много прах от лъжи.

Влезе в очите ми, но това не ми направи впечатление и не премигнах. Те бяха минало... А аз не му принадлежа.

Нощта падаше. Запалих фаровете. Когато се появиха и първите звезди, спрях в една отбивка и слязох от колата. Вън беше толкова студено! Имаше съвсем лек топъл бриз, ала почти не се усещаше. Все пак настъпваше септември, а лятото вече беше далеч.

Поех си дълбоко от студения въздух. Влажен и студен навлезе в мене и стигна до връхчетата на пръстите ми. Накара ме да потръпна, а леко съненото ми настроение сякаш се разведри. Изтръпнах за части от секундата, но отново повя от онзи топъл и сладък бриз, за който така копнеех, да ме съжали и да дойде при мене отново. Дали наистина беше там или беше плод на желанието ми и се бе появил някак си подсъзнателно. Колко странен, разнообразен и интригуващ може да бъде човешкият ум!

Тихата музика от радиото ме подсети, че не мога да остана дълго тук и скочих обратно в колата. Когато запалих, се запитах какво ли щеше да стане ако колата случайно не искаше да запали? Щях ли да остана и да чакам случаен минувач да ми помогне да я поправя или да ме качи? Дали в тая непозната, ненастъпвана от човешко същество пустош щеше някой да премине и да ми помогне? Съмнявам се...

Пушеше ми се. Извадих кутийката с цигари и запалката от задния си джоб. Захапах една цигара и в мига, в който огънчето докосна тютюна, дръпнах силно. Димът изпълни белите ми дробове и го задържах за известно време, след което го пуснах под формата на кръгче. Примигах срещу тихия самотен път. Чуваше се единствено вятърът, блъскащ се в стъклото, бученето на мотора и допира на изтърканите гуми по асфалта.

Насрещтно движение нямаше, нито пък знаци, или разклонения, нито завои. Просто един прашен сух път, върху който нямаше дори следи от гуми. Пътят беше само и единствено мой. Бяхме само аз, настъпвайки с пръстите на краката си газта на колата, здраво стиснала волана и захапала небрежно цигарата, и той. Разбрах, че не мога да се върна и да избера друг път и оттук нататък трябва да продължа сама. Това не беше плод на въображението нито на желанието за промяна. Това беше просто допустимост, която направих в онзи момент. Може би по нататък има разклон? Не знам... Просто си казах тихо, но така че и пътя да ме чуе : "И какво, по дяволите...?"