Борба за едно сърце

Сърцето на Лилияна развълнувано туптеше. Ето, вече иамше почти месец от както беше влюбена в Павел, но все още не можеше да се сдържа да не трепне щом той се появеше наблизо. Всичко у него я привличаше безумно много и тя беше абсолютно убедена, че това е момчето за нея не само поради тази, но и редица други причини...
Лилияна беше трезва реалистка. Не веднъж я бяха наранявали в миналото, но за щастие тя умееше да се учи от грешките си. Вече знаеше какво момче търси за себе си и не си позволяваше да се влюби в никой, който да не отговаря на изискванията й. Нима имаше смисъл да се занимава с някого за кратко време, само докато разберат, че някое от различията им е твърде голямо и непреодолимо и се налага да се разделят...? Не, тя не беше такава. Една краткотрайна връзка не можеше да я задоволи. Ако изобщо щеше да се обвързва с някого, то щеше да е напълно и до край – щеше да даде от себе си всичко или нищо.
И ето го сега Павел... Беше три години по-голям от нея и това я радваше, тъй като момчетата на нейните години все още не притежаваха интелигентността и опита за да могат да разберат и оценят правилно момиче като нея. А той наистина беше интелигентен, с него тя можеше да говори по абсолютно всяка тема, не се налагаше само да обсъждат ежедневни неща и общи познати, както й се налагаше да прави с останалите, с които нямаше никакви сходни интереси. Пък и колко забавен беше само! Имаше невероятно чувство за хумор, умееше да я разсмее във всеки един момент, дори тогава когато й беше тъй тъжно, та й идеше да заплаче. С Павел можеше лесно да споделя, защото той я разбираше прекрасно и щом видеше, че тя е подтисната, той вместо да тръгне да изразява съчувствие казваше нещо забавно и веднага я развеселяваше...
Да, той беше идеалното момче... или поне почти. Имаше, подобно на голяма част от готините момчета, един сериозен недостатък – гадже... При това от две години насам!
Лилияна обаче не се отказваше толкова лесно. Е, наистина приятелката на Павел доста усложняваше положението, но не правеше щастливата развръзка невъзможна.
“Какво като не е сам, казваше си тя, това не е нещо, което би могло да ме спре... Две години са дълъг период, те вече добре се познават и съм убедена, че голямата тръпка между тях вече е преминала, както става във всяка връзка с времето, и малко или много вече са си омръзнали. Аз съм нещо ново в живота му, мога да внеса разнообразие и вълнение в скучния му ден, да го направя по-щастлив... Тя е била достатъчно с него, сега е мой ред!”
Тя се зарече да направи всичко възможно за да ги раздели. Трябваше ли да има огризения на съвестта за решението си? Едва ли... Ако любовта между тези двамата беше истинска, то тя щеше да оцелее въпреки всяка пречка, нали така? Пък ако огънят е вече просто жар, то тя, Лилияна, щеше само да я погаси по-рано, което и без нейна помощ неизбежно щеше да стане.
Знаеше, че борбата ще бъде дълга... Съперницата й имаше голяма преднина, но Лилияна вярваше в себе си и беше убедена, че със своето постоянство и силно желание би могла да обърне нещаа в своя полза.
- Ей, слушаш ли ме изобщо? – засмя се Павел, виждайки колко е отнесена тя.
- Извинявай – отвърна Лили без да се смути ни нак-малко и му отправи най-чаровната си усмивка – бях се замислила малко.
- Над какво? Мога ли да ти помогна с нещо? – услужливо попита той
- О, не... – тя закачливо му намигна – Това е проблем, с който сама ще се справя, не се притеснявай... А ти тази вечер какво ще правиш?
- Ами не знам... най-вероятно ще си стоя вкъщи.
- Искаш ли компания? Ужасно ми е скучно тези дни, просто нямам какво да правя... Пък и си ми обещал да ме научиш да играя шах, не забравяй!
Той силно се засмя преди да отговори:
- Ха-ха! Да, помня... Приготви се! Ще те видим какво можеш...
И така, те прекараха нощта заедно. И следващата, и по-следващата... Какво ли не правиха заедно – играха игри, смяха се, разглеждаха нови неща, говориха си за всичко, за което се сетиха... Всеки един от тях беше станал скъп на другия.
На Лилияна й беше ясно, че е избрала правилния път.
“Скоро, съвсем скоро, казваше си тя, аз ще му стана по-необходима дори от гаджето му... Та тай е много повече с мен от колкото с нея!”
Наистина беше така. Но тя знаеше, че не е достатъчно... Трябваше да мине още време за да бъде напълно убедена, че вече е станала абсолютно неделима част от живота му, тъй нужна за съществуването му какво и въздуха, който дишаше. Търпение – това беше ключовата дума към успеха... А Лилияна знаеше, че ще спечели накрая! Нейната мечта щеше да се изпълни, усещаше го с всяка клетка на тялото си. Живееше за този ден! Ала не бързаше – всяко нещо с времето си...
Нима на на война и в любовта не беше позволено всичко...?