На къде?

Какво е чувството да знаеш, че никой никъде не те чака.. Ще ти кажа – ужасяващо. Понякога те кара да се чудиш, дали имаш място някъде, и дали си заслужава да се връщаш всеки път. Да се връщаш всеки път там, където си пак сам. И като оставим родителите си, които винаги ще чакат завръщането ти у дома, чака ли те някой друг? Ако има такъв човек, то знай че си щастливец. Да си сам сред много хора е по-убиващо, отколкото да си изцяло сам... И качвайки се отново на влака, търсиш друга дестинация, по-далечна, където отново никой няма да те чака. Пътувайки към нищото, се чудиш винаги ли ще бъде така.. Хиляди лица и личности минават през живота ти, ежедневно срещаш нови, ала те си отиват, така внезапно както са дошли. А тези които си познавал цял живот, бързо те забравят, защото могат и без тебе. Това означава ли че нищо не си дал на света, че не оставаш отпечатък у хората които си познавал... И тези мисли те карат да се почувстваш мъничък и незначителен, като песачинка, в която намираш даже повече смисъл на съществуването й.
Утехата е, че някъде там, в безкрайните пътувания ще се сблъскаш със своето второ аз.. А най-големия страх е, че може би си го подминал. Страшно е да останеш сам.. И продължаваш да таиш болката в сърцето си, докато някой ден то не се пръсне от мъка. Чувал си сигурно, че живота поставя препятствия по пътя към щастието, и само най-смелите, най-мъдрите и търпеливи успяват да го достигнат. И си казваш, може би и на мен е отредено да спра някъде там. А там накрая ще ме чака щастието. А дали е така... И дали не губиш повече време в търсене на голямото щастие и голямата любов, и подминаваш малките щастливи мигове по пътя натам. И си чувал че всъщност не дестинацията е важна, а пътят към нея... ?!Всичко това не те ли обърква тотално. И не си ли казваш „Майната му, пускам се по течението, да става каквото ще“. А това правилният избор ли е? И имаме ли избор въобще... Ако не положиш усилия, няма да постигнеш исканото... а като полагаш много усилия, след всяко постигнато нещо не се ли целиш по-високо? Тогава... нито на върха, нито в подножието е щастието.. И се появява изтърканата „Златна среда“, която се чудиш как да постигнеш, или вече си подминал и няма връщане назад... Не е ли това един вечен кръговрат.. Някой хора обаче намират пристан и остават. А ти продължаваш натам. Всъщност накъде..? Но не се отказваш, всеки път се връщаш или отпътуваш натам, където няма нищо, или е всичко..