Нещо повече от съдба...

Симеон бе едно красиво и скормно момче, на което Господ бе отредил тежка съдба. Още много малък, едва на 5 годинки изгуби баща си. Но макар и малък си го спомняше, защото той бе за него повече от баща. Имаха много силна връзка помежду си. Това остави голям белег в съзнанието му.

От онзи пагубен за Симеон ден изминаха 14 години и той вече бе станал един прекрасен осемнадесет годишен млададеж. Момче мечта за всяко момиче. Висок, строен с очи сини като океан и коса черна като абанос. Но той нямаше време да погледне дори и за миг някое момиче. Бе го страх да не загуби още един любим човек. Не смееше да се влюби.

Детството му бе много тежко и той от много малък се беше научил да се бори с живота. Защото майка му бе детска учителка, чиято заплатата стигаше само да се плати тока, водата и да се купи нещо за ядене. Затова Симеон вместо да заляга над учебниците ходеше и работеше на няколко места само и само майка му да е добре!

Завърши училище със средно добри оценки за момче, в неговото положение. Дори и нямаше желание да отиде на бала си. Бе изгубил вяра в живота. Но отиде подкрепен от майка си, която искаше да види сина си абитуриент. Но там на бала се случи нещо, което промени живота му коренно. Там срещна едно красиво и добро момиче на име Красимира, което не бе виждал досега в училище, тъй като почти не се явяваше там.

От пръв поглед се влюби в нея и тя в него. Той й разказа цялата история на живота си до този момент. Призна й, че досега не се е влюбвал, за да не изгуби още един любим човек. Нямаше да може да го понесе. Тя бе потресена. Не бе и помислила, че човек може да изтърпи толкова много болка и да продължи напред въпреки трудностите.След разказа му тя още повече го заобича и така двамата бяха щастливо влюбени. Когато Симеон беше с Красимира забравяше за всичките си проблеми, защото тя го обграждаше с цялата си любов, на която бе способна. Излизаха на всякъде, ходеха на разходки. Смееха се заедно и усмивката не слизаше от лицето на Симеон. Всичко бе прекрасно до момента, в който родителите на Кристина разбраха, че Симеон е бедно момче и забраниха на дъщеря си да се вижда с него! Бяха много строги и имаха планове за дъщеря си. Искаха да се омъжи за богат мъж, дори и да не го обича. Красимира им се противеше, особено повече след като бе срещнала любовта на живота си.

Един ден реши да избяга със Симеон. И така двамата бяха решили окончателно. Симеон разговаря с майка си и тя го разбра напълно и даде съгласието си, защото за първи път от толкова години насам виждаше сина си да се усмихва и това я правеше много щастлива. Виждаше пламък в очите му. Пламък, който до преди време бе огаснал.

И така двамата влюбени избягаха заедно и създадоха едно прекрасно семейство. Родиха им се две дечица. Момиче и момче. Едното кръстиха на майката на Симеон, която се казваше Ангелина, а другото кръстиха Симеон, като баща му.

Един ден някой почука на вратата на младото семейство. Красимира отвори вратата и видя на прага майка си и баща си, които със сълзи на очи я молеха да им прости, че са били толкова заслепени от собствените си амбиций за бъдещето на детето си. Тя ги прегърна силно и им прости всичко. Бе прекалено добра, за да постъпи по друг начин.

Така всичко в живота на Симеон се нареди и дойде неговият ред да бъде щастлив, след толкова много мъка. Това е, Господ си знае работата!