Бягство

Разстърсваща бе новината, която дойде. В пьрвия миг не можах да кажа и дума.

Съзнанието се опитваше да приеме неизбежно съсипващата мисъл, а сърцето уплашено броеше своите удари. Болката глухо отекна и затаи дъх, очаквайки присъдата. Първото, което мислиш е да крещиш като хванат в капан. Блъсваш се – боли, няма изход. Опитваш се пак да помислиш, но съзнанието не иска да се завърне в гнездото от изтъкано от смисъл.

Крещя ... За теб. Крещя без глас, а в мен е тъжно. Поглеждам плахо навън, а през прозореца струи непрогледен мрак, и в мрака никнат сенки.

Слушам те... ти мълчиш. И пак се опитвам да осъзная как безвъзвратно взел сърцето ми, ще си отидеш. А навън е Мракът.

Отекват някъде дълбоко твоите думи..., нямаш време. Искаш да избягаш мълчаливо, защо мълчиш? Къде са твоите думи? Отвори вратата към твоите мисли..., дори да ме убиват. Убий ме, защото така ще ме спасиш... остави ме да ти кажа нещо: “ По твоята любов и сила се увлякох, обичах те и много плаках! Годините на вярност се оказаха неуловима сянка, но тя ще ме съпътства до края на моя живот. “

Сега си тъжен, не ме поглеждаш повече... Ти бягаш, оставяйки изсъхналите чувства...жадуващи за дъжд. Аз бях твоя дъжд, но ти избяга от него. Сега ме оставяш сама. Тръгваш си, отнесъл душата ми, а в мен остават болка и тъга.

Но само едно ще те питам : "Не беше ли щастлив с мен"?