Преди да си даде сметка дали е шанс или проклятие фактът, че човек е безсмъртен, може би първо той трябва да разбере какво означава това да е смъртен?!
Какво е смърт? Край, преход, граница, състояние на тялото...или и на духа?
За жалост, категоричен отговор на този въпрос няма.
Хората, които "философстват" върху този проблем, имат различни подбуди да го правят-загриженост за, така да се нарече, "бъдещето", което ни очаква след смъртта (а има ли въобще такова?!), страх пред неизвестното, или просто за тях това е начин да запълнят времето си, едно добро мисловно упражнение.
Засега нека обърнем внимание на тези, които искрено се вълнуват от "смъртния въпрос". Той може да бъде разгледан в много аспекти, като основата си остава дилемата дали е благословия или проклятие да си на тази Земя. Дали това, че си жив, те прави безсмъртен, или е винаги в сила биологическия закон "раждам се-живея-умирам"?
Ние, хората, сме смъртни, но не сме само биологични същества. Имаме чувства, имаме съзнание, което едва ли умира заедно с тялото...Именно СЪЗНАТЕЛНОТО определя за отделния индивид дали смъртността му е шанс да опознае живота, или пък е проклятие да живее... Това зависи от НАЧИНА, ПО КОЙТО СМЕ ТУК-на Земята, начина, по който съществуваме.Някой ще каже:"Мразя живота си толкова, че искам да умра, нямам търпение това да стане!"-този човек вижда смъртната си природа като проклятие, въплъщаващо земните страдания, от които той иска да избяга завинаги.
Но друг, по-различно гледащ на житейските изпитания, би се възрадвал: "Животът е прекрасен! Ще му се радвам докато мога, и на смъртния си одър не ще съжалявам за нищо..."
За такъв лъчезарен тип характер няма значение това, че един ден ще умре-докато израства духовно, живеейки, той прави прехода към смъртта спокоен, а не фрапиращ, превръща го в едно преминаване в по-горно ниво на развитие.
Ако се вгледаме по-настойчиво в заглавието на темата става ясно, че смъртта и смъртността се тълкуват от религиозна гледна точка-Бог е създател на всичко живо и неживо. Разглеждайки въпроса в тази светлина и позовавайки се на информацията, дадена ни в Библията, откриваме, че по-идеализираният начин на мислене (смъртта е шанс!) принадлежи на хората с оптимистични виждания за света, описани по-горе. Самият факт че са смъртни автоматично гарантира това, че живеят (и умират накрая).
Ако животът ни е труден, тежък, тъжен и не признава усилията ни да го подобрим, в един момент се уморяваме. Предпочитаме да спре, да избягаме и да не страдаме повече. Вдигаме поглед нагоре и казваме: "Истинско проклятие е да живея... Че това моето изобщо живот ли е?!" И си отговаряме сами-не е. То е низ от нещастни събития, самота и избягал, "празен" късмет. Обвиняваме Създателя. Или недоумяващо питаме:"Защо ме създаде? Аз непрекъснато се провалям."
Да си смъртен, значи да живееш преди да умреш. Не харесваш ли начина си на живот, то съвсем естествено не харесваш и факта, че си смъртен.
От друга страна, обичаш ли живота, то ти оценяваш този дар, благодарен си за шанса, който ти е даден-да обичаш, да мразиш, да страдаш, да вярваш, да падаш и ставаш, да се развиваш... Съвкупността от всички сложни изживявания те формира като личност, способна да реши-живее и е щастлива от това, дори да има и страдания. Защото в истинския, пълноценния живот, има и добри, и лоши моменти.
Да цениш и уважаваш този шанс за развитие означава да си благодарен. Щом Създателят е направил така, че сега ти си тук, то и след това "тук" има друго "сега".
Да сме смъртни означава да сме щастливи. Животът ТУК е преходен ("Нищо не е вечно."), той тича, бърза, минава покрай нас и в няколкото секунди, в които сме най-близо до него, трябва да протегнем ръце за това, каквото ни дава-и да видим в хилядите дни всички слънца. И да плачем с истински сълзи, да се смеем с истинска радост, да помагаме с истинска загриженост, да обичаме с истинска любов...
Списъкът може да продължи до безкрай.
Не е случайно, че този дар е толкова богат и наситен-шанс от Създателя да се подготвим за нещо по-велико.
И така, от дотук описаните разбирания следва, че се делим на два типа хора: хора-шансове и хора-проклятия. Странното е, че тези противоположности не се изключват взаимно, а тъкмо напротив-между тях възниква симбиоза. Шансовете учат проклятията на скритите, малките, хубавите неща. На плюсовете да си жив. Благодарение на Проклятията пък шансовете никога не забравят да ценят ЧУДОТО.
Те вдигат очи, изпълнени с благодарност и признателност към Създателя.
Проклятията... те също го правят.Само че малко по-късно.Въпросът е да не го сторят прекалено късно-с лице към смъртта, извръщайки го назад. И следва констатацията:"О, небеса, това беше хубаво! Истинско чудо, наистина. Истински ЖИВОТ."
Какво е смърт? Край, преход, граница, състояние на тялото...или и на духа?
За жалост, категоричен отговор на този въпрос няма.
Хората, които "философстват" върху този проблем, имат различни подбуди да го правят-загриженост за, така да се нарече, "бъдещето", което ни очаква след смъртта (а има ли въобще такова?!), страх пред неизвестното, или просто за тях това е начин да запълнят времето си, едно добро мисловно упражнение.
Засега нека обърнем внимание на тези, които искрено се вълнуват от "смъртния въпрос". Той може да бъде разгледан в много аспекти, като основата си остава дилемата дали е благословия или проклятие да си на тази Земя. Дали това, че си жив, те прави безсмъртен, или е винаги в сила биологическия закон "раждам се-живея-умирам"?
Ние, хората, сме смъртни, но не сме само биологични същества. Имаме чувства, имаме съзнание, което едва ли умира заедно с тялото...Именно СЪЗНАТЕЛНОТО определя за отделния индивид дали смъртността му е шанс да опознае живота, или пък е проклятие да живее... Това зависи от НАЧИНА, ПО КОЙТО СМЕ ТУК-на Земята, начина, по който съществуваме.Някой ще каже:"Мразя живота си толкова, че искам да умра, нямам търпение това да стане!"-този човек вижда смъртната си природа като проклятие, въплъщаващо земните страдания, от които той иска да избяга завинаги.
Но друг, по-различно гледащ на житейските изпитания, би се възрадвал: "Животът е прекрасен! Ще му се радвам докато мога, и на смъртния си одър не ще съжалявам за нищо..."
За такъв лъчезарен тип характер няма значение това, че един ден ще умре-докато израства духовно, живеейки, той прави прехода към смъртта спокоен, а не фрапиращ, превръща го в едно преминаване в по-горно ниво на развитие.
Ако се вгледаме по-настойчиво в заглавието на темата става ясно, че смъртта и смъртността се тълкуват от религиозна гледна точка-Бог е създател на всичко живо и неживо. Разглеждайки въпроса в тази светлина и позовавайки се на информацията, дадена ни в Библията, откриваме, че по-идеализираният начин на мислене (смъртта е шанс!) принадлежи на хората с оптимистични виждания за света, описани по-горе. Самият факт че са смъртни автоматично гарантира това, че живеят (и умират накрая).
Ако животът ни е труден, тежък, тъжен и не признава усилията ни да го подобрим, в един момент се уморяваме. Предпочитаме да спре, да избягаме и да не страдаме повече. Вдигаме поглед нагоре и казваме: "Истинско проклятие е да живея... Че това моето изобщо живот ли е?!" И си отговаряме сами-не е. То е низ от нещастни събития, самота и избягал, "празен" късмет. Обвиняваме Създателя. Или недоумяващо питаме:"Защо ме създаде? Аз непрекъснато се провалям."
Да си смъртен, значи да живееш преди да умреш. Не харесваш ли начина си на живот, то съвсем естествено не харесваш и факта, че си смъртен.
От друга страна, обичаш ли живота, то ти оценяваш този дар, благодарен си за шанса, който ти е даден-да обичаш, да мразиш, да страдаш, да вярваш, да падаш и ставаш, да се развиваш... Съвкупността от всички сложни изживявания те формира като личност, способна да реши-живее и е щастлива от това, дори да има и страдания. Защото в истинския, пълноценния живот, има и добри, и лоши моменти.
Да цениш и уважаваш този шанс за развитие означава да си благодарен. Щом Създателят е направил така, че сега ти си тук, то и след това "тук" има друго "сега".
Да сме смъртни означава да сме щастливи. Животът ТУК е преходен ("Нищо не е вечно."), той тича, бърза, минава покрай нас и в няколкото секунди, в които сме най-близо до него, трябва да протегнем ръце за това, каквото ни дава-и да видим в хилядите дни всички слънца. И да плачем с истински сълзи, да се смеем с истинска радост, да помагаме с истинска загриженост, да обичаме с истинска любов...
Списъкът може да продължи до безкрай.
Не е случайно, че този дар е толкова богат и наситен-шанс от Създателя да се подготвим за нещо по-велико.
И така, от дотук описаните разбирания следва, че се делим на два типа хора: хора-шансове и хора-проклятия. Странното е, че тези противоположности не се изключват взаимно, а тъкмо напротив-между тях възниква симбиоза. Шансовете учат проклятията на скритите, малките, хубавите неща. На плюсовете да си жив. Благодарение на Проклятията пък шансовете никога не забравят да ценят ЧУДОТО.
Те вдигат очи, изпълнени с благодарност и признателност към Създателя.
Проклятията... те също го правят.Само че малко по-късно.Въпросът е да не го сторят прекалено късно-с лице към смъртта, извръщайки го назад. И следва констатацията:"О, небеса, това беше хубаво! Истинско чудо, наистина. Истински ЖИВОТ."
Taylor
18 Апр 2008 г.
