Драма сред букви - І част

Слънцето бавно си проправи път към леглото на Мирослав, обля стаята с лъчите си, а спящият се разбуди и направи недоволна гримаса, опитвайки се да го изгони. Накрая се примири със светлината и отвори уморените си очи. Огледа скромно обзаведената, но чиста стая и погледът му, както всяка сутрин, се спря върху снимката на майка му. Миро си помисли колко красива и силна жена беше тя и веднага усети липсата й.

Един миг му беше достатъчен, за да изгони лошите мисли от главата си. Беше много изморен, но стана от леглото и взе цигара от скритата в близкото шкафче кутия. Излезе на терасата и погледна към заобикалящите го, наблъскани един в друг панелени блокове. Запали цигарата и жадно глътна отровата й. Погледът му се рееше из небето, но скоро отново премина през сивите сгради около него. Усети се притиснат и безпомощен, познатият страх, че цял живот ще живее в същия мизерен квартал отново го обзе. Миро обаче беше наследил силния характер на майка си и това отново му помогна. Той пое дълбоко въздух и странна ведрина обля лицето му. Изпуши цигарата, взе си душ и облече раздърпаните си дрехи. Те не бяха подходящи за книжарницата, в която работеше, но му спестяваха разправиите с бившите му приятели от квартала.

След кратката подготовка по външния си вид, Мирослав предприе ежедневните си задължения. Мина през целия апартамент, събра празните бутилки от бира и ракия, които баща му оставяше след себе си. Претърси шкафовете за пълни или полупразни шишета с алкохол, каквито почти винаги намираше. Намери три такива, изля съдържанието им в мивката, мина покрай заспалия си пиян баща, който днес спеше във ваната и излезе.

Пристигна в книжарницата, която от месеци чувстваше като свое убежище. Собственикът й го беше наел повече от съжаление, а не защото беше подходящ за продавач. Беше го спасил от мизерия и от съжителство с баща пияница. Мирослав не обичаше книгите, не представляваха особен интерес за него. Но в книжарницата беше толкова спокойно, че скоро да продава там се превърна в удоволствие. Заплащането не беше високо, но тази работа беше единствената му възможност за по-нормален живот. Той пестеше парите си, криеше ги от баща си и чакаше да събере достатъчно, за да осъществи плана си...

Звънчето на вратата запя за миг и отвлече Миро от мислите му. Високият господин, който влезе, огледа малкото помещение и любезно му се усмихна. Мирослав отвърна с хладно кимване и изчака исканията на клиента. Високият се отправи към раздела, където се намираха приключенските романи за рицари, замъци и имения. Миро учудено впери очи в едрия, костюмиран мъж, който се интересуваше от романи, четени от 12-годишните хлапета.

Мъжът забеляза недоумението му, взе една от книгите и я сложи на касата. Беше си избрал „Бялата ръкавица” на Майн Рид. Мирослав му изкара касова бележка, а подавайки му парите, които дължеше, клиентът го попита:

- Чели ли сте тази книга?
Той не сметна за нужно да лъже и отговори отрицателно.
- Дори като малко момче?
Последва същият отрицателен отговор. Мъжът плати и поклащайки глава каза:
- Жалко... този автор обогати детството ми, научих много от книгите му... Е, довиждане.
- Довиждане. - замислено каза Миро и погледна към рафта с приключенските романи.
Прииска му се да прочете някой от тях, да възстанови пропуснатото. То наистина беше много. Безпаричието и пиянството на баща му го бяха лишили от детство, както и от много хубави моменти. Много от рождените му дни минаваха без торта, а за подарък получаваше поредни караници и удари между майка си и баща си. Помнеше всички малки кражби, с които плащаше дълговете си. Животът го принуди да порастне прекалено бързо, а когато беше на 16 майка му замина да работи за Испания, откъдето понякога му изпращаше писма и пари. Мирослав пропусна и бала си, но за него поне не съжаляваше толкова много, въпреки че щеше да е едно от най-хубавите момчета там... И така загледан в книгите пред себе си на него му се прииска да беше чел „Бялата ръкавица”, вместо да се учи как да разбива коли. Искаше му се да бе имал собствено колело, а не да кара чуждите... Очите му се напълниха със сълзи, но Миро ги спря навреме. Звънчето на вратата отново издрънча, за да посрещне поредния клиент на малката книжарница...

В края на работния ден Мирослав се канеше да затваря, когато чу как вратата грубо се отваря. Звънчето не запя спокойно както друг път, а разтревожено оповести влизането на някаква буря. Поглеждайки стреснато към вратата Миро видя, че момичето, което нахълта можеше да се опише като всичко друго, но не и като буря. Тя затвори, както беше отворила, развълнува още веднъж звънчето и виждайки, че продавачът е още там сложи ръка на сърцето си, казвайки:
- Ох, слава богу... още е отворено...

Мирослав се усмихна на спонтанното възклицание и на неправилно закопчаната й риза. Изглежда доста беше бързала. Тя отвърна на усмивката му като показа белите си зъби и каза:
- Трябва ми книга...
- Мисля, че нямаше да си тук ако ти трябваше нещо друго... - отговори той подсмихвайки се, развеселен от ведрината, влязла заедно с момичето срещу него.

Тя за момент се намръщи, но схвана шегата и звънкият й смях огласи малкото помещение. Явно нямаше време за губене, защото бързо стана сериозна и каза:
- Е, ще ми помогнеш ли да си избера книга?
- Аз? -учудено попита Миро и добави - аз не съм много по четенето, нищо не разбирам.
- Идеално! -зарадва се тя и допълни - имам нужда от интуиция, а не от знания...

Един час по-късно двамата все още ровеха из рафтовете на книжарницата, търсейки книгата, която да ги грабне. Миро се измори, придърпа стола си и седна близо до нея. Гледаше я как чете задната корица на последния бест-селър и неволно се усмихна. Тя се намуси на прочетеното и върна книгата на мястото й.

Бяха се запознали, казваше се Дафина. Колко хубаво име беше това и колко много й подхождаше. Тя не беше красива, но луничките под очите й сякаш се смееха и предизвикваха да ги целунеш... Беше слабичка и нежна, косата й беше много дълга и изглеждаше мека. Искаше му се да я докосне, за да се убеди в това, но не смееше. Само я наблюдаваше и се усмихваше... Дафина забеляза това и рязко обърна глава, срещайки погледа му и глупавата физиономия, която беше направил. Усмихна му се широко и каза:
- Май днес няма да имаме голям успех... Пък и работното ти време отдавна свърши.
Миро се сепна ,скочи от стола и грубо отговори:
- Да, време е да си тръгваш...
Дафи го погледна изненадано, защото досега той се държеше много мило, а изведнъж настъпи коренна разлика. Тя сви рамене, каза едно тихо „Ок, чао” и излезе. Този път го направи леко и спокойно, звънчето остана доволно и тихичко звънна...

Два дена след това Дафина отново влезе в книжарницата, но този път се беше погрижила да изглежда добре и това не убягна на Миро. Очите му я търсеха, докато обслужваше един от клиентите. Тя сякаш не го забеляза, а се отправи към рафта, който не беше успяла да разгледа. Когато останаха сами в книжарницата той извади от чекмеджето „Вероника решава да умре” на Пауло Куелю и отиде до нея, побутвайки я по рамото. Връчи й книгата с думите:

- Това ми хареса. Започнах да я чета... ти чела ли си я?
Дафина взе книгата и я разгледа, след което каза:
- Не, не съм... - и добави усмихнато- вярвам ти... ще я купя.

Плати и излезе бавно, сякаш очакваше той да я спре. На вратата се обърна и понечи да каже нещо, но не посмя, затова гледайки го разочаровано бързо продума:
- Радвам се, че се запознахме...
А с най-студения глас на света той отвърна:
- Да, и аз... Чао.

Щом Дафина излезе, Миро се отусна на стола, радвайки се, че тя никога повече няма да дойде тук. Беше се постарал да я отблъсне, не искаше, не трябваше да си пада по нея. Той имаше други планове, други мечти... и едно влюбване можеше да обърка всичко. Мирослав знаеше, че това момиче си струва, че тя не е като другите. Виждаше, че може да направи света му весел, да го изпълни с чувство, да разтопи сърцето му... Но беше вече късно, той беше начертал бъдещето си и Дафина нямаше място в него.

Мирослав отвори пощенската кутия и се усмихна щом видя малкото измачкано писмо в нея. Пъхна го в джоба си и изтича по стълбите до седмия етаж. Ръцете му трепереха от вълнение, сърцето му биеше радостно. Минута по-късно той лежеше на леглото си, поглъщайки жадно всяка дума от писмото. То беше от майка му и това придаваше на поизмачканото листче особена важност и очарование. Беше жизнерадостно, но Миро знаеше, че тя му спестява много свои грижи и проблеми, за да не го тревожи. Прочете го и дълго след това стоя усмихнато загледан в дребния, красив почерк на майка си.

Един от малкото хубави спомени от детството му изплува пред очите му и го накара да се отпусне, за момент изпълнен с щастие. Виждаше се седнал на бюрото, пишейки бавно и несигурно домашното си. Чу познатите викове на баща си и за миг отмести поглед от тетрадката. Беше прекалено малък, за да осъзнае, че тези караници не бяха нормални. Изведнъж майка му влезе при него и заключи вратата. Седна до Мирослав и го придърпа към себе си. Прегърна го силно, а после започна да го разпитва за училище. Скоро се чуха ударите на баща му, който блъскаше безмилостно по вратата. Майка му се умълча за малко, прегърна го отново и сякаш нищо не се беше случило му каза:
- А сега ми разкажи за приятелите си…

Този спомен беше като мехлем за болната му душа, бе светъл и чист като любовта, която изпитваше към майка си. Ето защо той взе лист и химикал твърдо решен най-накрая да изпълни плана си. Време беше майка му да научи за неговите намерения и ако може да му помогне…